НЕСТОР НА БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА

Според Омировата Илиада старият Цар на Пилос Нестор се отличавал с мъдрост и сладкодумие. Затова името му станало нарицателно за мъдър и авторитетен старец. От официалният сайт на Българската православна църква и правослвният портал „Двери на православието научих, че Негово Преосвещенство Смоленският епископ Нестор навършва 85 години. Имах щастието да да се срещна три пъти с него в различни години, когато беше Игумен на Бачковския манастир и благоволи да ме приеме. Въпреки краткото време, отделено за тези срещи, не мога да изкажа удивлението си от този изключително начетен, мъдър човек. Широкият му светоглед и откритият му характер предразполагат събеседника, стопяват границите и общуването с него е изключително приятно. Любимите му теми за история и поезия, както и майсторския му разказ, карат събеседника да онемява, да слуша само с единственото у желание - разказът да не свършва. Спомням си една от беседите за св. Патриарх Евтимий, когато ми показваше гробът му до манастирската църква. Имах чувството, че действително съм на свято място, където обитава духът на патриарха. Въудошевеният разказ на дядо Нестор и мъждукащото кандилце на скромния гроб на светеца се запазиха в съзнанието ми, като най-големия паметник на св. Евтимий, като изпратиха назад огромните монументи, лишени от душевност.
Епископ Нестор е роден на 29 май 1925 г. в с. Костенец, Софийско. Завършил е Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски” и Богословския факултет при Софийския университет „Св. Климент Охридски”, специализира богословие в Московската духовна академия. Бил е преподавател в Софийската семинария, научен сътрудник в Централния исторически и архивен институт при Св. Синод, предстоятел на храм-паметник „Рождество Христово” в с. Шипка, на Българското църковно подворие при Московската патриаршия. Бил е игумен на Рилския, на Бачковския и на Троянския манастир, викарий на Доростоло-Червенския митрополит, а по-късно на Ловчанския митрополит. След като губи зрението си, през 2001 г. еп. Нестор се оттегля на покой в Лопушанския манастир, Видинска епархия. Той е бележит духовник, уважаван книжовник, поет, автор на много статии и научни публикации в църковния и светския печат.
НА МНОГАЯ ЛЕТА ПРЕОСВЕЩЕНИ ВЛАДИКО!
(снимката е публикувана на официалната страница на Българска Православна Църква – Българска патриаршия)

"Пресвета" - от миналото, днес, та до бъдещето

... България. м. Хановете (днес с. Вакарел). Средата на ХХ в. Първа Неделя след Петдесетница На всички Светии (Пресвета). След пладне. Средищното селище на Вакарелската покрайнина, включваща 24 махали е оживено да краен предел. На зеленишката на мегдана и околните улици е пълно с народ, всякакъв и отвсякъде. От двете страни на шосето са струпани временни сергии, отрупани със всевъжможни неща. Промъкваш се покрай тях сред гъмжилото и гледаш, гледаш..Спираш се пред медникарската сергия на майсторите - самоковци и какво да видиш? Наредени котли, тепсии, тенджери, сахани, джезвета и какво ли не. Пред сергията стълпотворение. Всеки оглежда, разпитва, пазари се и туку вземе някой котел или друга съдинка. Направиш две крачки по-надолу и чуваш протяженото: “Джам праим. Глидаи праим.” Аха-а, озовал си се при калайджиите, които веднага на място калайдисват, закупените медни съдове. С часове можеш да гледаш как циганчетата изтриват съдинките на пресни телешки кожи, посипани с нишадър, като постоянно се въртят като пумпали, и как медните съдове обличат нова сребриста премяна. Неусетно си стигнал до грънчарите. На сергията стоят важни, важни в новите си писани шарки стотици, гърнета от всякакъв калибър, ръкатки, стомни, паници, И тук глъчката и пазаренето не е по- малко. В близост се чува вик: ” - Тука е ихтиманската лимонада. Нема го раковишкия гьол” , което те подсеща ,че си ожаднял. Пиеш една лимонада и продължаваш из гъмжилото. Преминаваш покрай сергии с всякакви платове, забрадки, гайтани паети и маниста, където жени и моми на тумби, на тумби оглеждат, коментират и купуват. Следва вълнарската чаршия, габровци с ножарската чаршия и дъските за хляб, панагюрци с обувки и цървули. Току пред теб изниква облечен с бели беневреци и менте, с черен калпак и бродирана риза бозаджия, преметнал на рамо гюмче с вода за чашите и гюм боза в ръка, като непрестанно си хвали стоката с неизменното” Бозата е леденааа, от Радомир е доведенаа.” Неусетно си стигнал мегдана, където под звуците на “циганска банда” от Орманлия (сега Лесново) момите и ергените играят хоро. Изведнъж погледите на хората около теб се насочват в посока гарата. Учудено поглеждаш и ти и виждаш две кокони, с капели и чадърчета важно, важно вървят по улицата. Жените на Началника на гарата и на Пикьора. Тръгнали да се разходят и да видят мъжете си, който играят моникс в Лимоновото кафене. Очитети се пълнят от пъстрите багри и шарки и в главата дълго отеква глъчката на множеството...

Съборът Пресвета от ранни времена и до днес е празникът и най - важното годишно събитие в с. Вакарел. Началото му се крие в годините на Второто българско царство, когато около черквата “св.св. Петър и Павел” (Шарената черква ) се е провеждало тържище на добитък. Празникът е запазил своето значение и през турското робство, когато е потвърден с фермана за дервенжийството, като само на този ден, вакарелци са освободени от задълженията си за охрана на пътя. Населението се събира в месттноста “Пресветските дабе”, на около 1км североизточно от днешното село, където е имало вековна дъбова гора. Днес на това място е поставен каменен кръст. Особено значение придобива празникът след Освобождението. Това е най-големият събор, който става в Ихтиманска, Самоковска и Новоселска (с център с. Новоселци, днес гр. Елин Пелин - ) околия, и понеже се събира в селище, близко до границите им, е добре посещаван от жители, принадлежащи към тези три околии. Този събор, подобно на всички други събори във Вакарелско, става в средното селище - Хановете (днес с. Вакарел.). Временните сергии се правят главно около малкото площадче в средата на селото, където се пресичат шосето и улицата, която води от гарата за прогимназията. За този събор жените, а и мъжете, скътват отрано някоя и друга пара, за да си набавят необходимите за домакинството вещи или нещо за украса. От многобройните сергии могат да се купят всякакви медни произведения (котли, котлета, тенджери, тасчета, сахани, тепсии, тигани и др.), които веднага се калайдисват от специално условен циганин-калайджия, тъй като в цената им влиза и калайдисването; от манифактуристите и галантеристите се купуват басми, хасета, памучна прежда, шамии (забрадки), дантели, ширити, мъниста, сърмени плетеници, огледала и др; грънчарите предлагат всички видове грънчарски произведения, широко употребявани в селския бит; тук са и много продавачи на сладки, на бонбони, на безалкохолни напитки, на плодове, на зеленчуци, с каквито домакините се снабдяват преди да потеглят за махалите си. Голямо е не само разнообразието на стоките, които те предлагат на този събор, но голям е също и броят на местата, от които те се докарват. Това личи от следващия списък и фигурата, изработени от проф. Гунчо Гунчев за нуждите на изследването му “Вакарел- антропогеографски проучвания

Големината на кръгчето при всяко едно от селищата дава приблизителна представа за значението, което имат стоките, донасяни от него на събора Пресвета.
1. От София се докарва манифактура, галантерия, сезонна железария (коси, сърпове), цървули, сламени шапки, помади, сладкиши.
2. Ихтиман - манифактура, каци и качета, вили, зъбачи, грънци, веячки, груби обувки, тестени работи (симит, кифли, мекици). От ихтиманци се откриват също така и временни бирарии.
3. Самоков - медни съдове, груби обувки, сандали, басми.
4. Панагюрище - панагюрски цървули, козиняви чулове (покривала за коне) и чували, чекръци, домашни шаяци, домашни платна.
5. Новоселци (днес гр. Елин Пелин .) - медни съдове, бонбони, вино и бира.
6. Габрово и Габровско - похлупци, ножчета, дървени лопати, гайтан, цървули, свирки, бъклици, звънци.
7. Долни Пасарел (Самоковско) - метли от ракита.
8. Нови Хан (Новоселско) - грънци.
9. Голема Раковица (Новоселско) - грънци.
10. Чамурлия (Самоковско) - вили.
11. с. Костенец (Ихтиманско) - ножчета, брусове за коса, точила за ножове.
12. Саранци и Осоица (Новоселско) - каменни надгробни кръстове, прости надгробни паметници, воденични камъни.
13. Столник (Софийско) - грънци.
14. Копривщица - гайтан.
15. Етрополе - бъклици, гаванки, хубаво изработени панагончета.
16. Пазарджик - оцет, ориз.
17. Троян и Троянско - грънци, свирки, свирки-гласници, кавали.
18. Враца - косила (дръжки за коси).
19. Дебелец (Търновско) - веячки.
20. Мъглиж (Казанлъшко) - народни лекарства.
21. Бобошево (Дупнишко) - череши.
22. Разлог - звънци за добитък.
23. Якоруда и Белица (Разложко) - бъкли, бъклета, катран, сакъз (дъвка), паралии (софри ), лопати за фурна, свирки.
24. Узунджово (Хасковско) пиринчени гривни, пръстени, мъниста и др.
25. Свищов - солена риба и някои бакалски стоки.
Вино и бира се точи направо от бъчвите, които не се свалят от каруците, с които се докарват.
На този събор, както и на всички подобни събори и панаири, не липсват въртележки, люлки. Малък цигански оркестър , на които се плаща от ергените, свири цял следобед на хорото, извиващо се обикновено зад гарата. Понякога малък цирк опъва платната си.
Съборът продължава два дни, което дава възможност на населението от всички близки, а и далечни околни села да дойдат на него. Освен от двадесетте вакарелски селища, посетители на събора идват от Ихтиман, Живково, Чернньово, Полянци, Венковец, Боерица, Веринско, Борика Чамурлия, Горни Пасарел, Долни Пасарел, Габра, Нови хан, Лесново, Богданлия, Караполци, Огняново, Доганово, Елин Пелин, Голема Раковица, Гайтанево, Белопопци, Априлово и Белица.
Според сведения от архивите на местното общинско управление сергиите в следвоенните години са стигали 300-400, независимо от местните дюкяни и кръчми. През 1923 г. съборът се обявява като панаир, като има този статут до края на тридесетте години. В този си вид съборът съществува до края на 50 –те години, когато приема облика на празник на селото. Макар и променен по съдържание, Пресвета запазва денят на поровеждане и масовия си харектер, като се превръща в ден за срещи на близки и познати. И до днес съще ствува максимата, че вакарелец и в Америка да бъде, за Пресвета се прибира във Вакарел. Дори през годините на тоталитарния режим, съборът устоя, въпреки опитите да бъде наречен “Събор на Българосъветската дружба” и запази деня си – винаги в първата неделя слад Петдесетница на Всички светии.И в наше време, това е един от най - посещаваните и многолюдни събори - празници в региона на Ихтиманска, Елинпелинска и Самоковска общини.Тук си дават среща хиляди хора, водени от желанието да се видят един друг, да се поздравят и поприказват.
Тази година празникът ще започне на 29.май (събота) със спорни прояви. От 19.30ч. ще се състои концерт на читалищните колективи и гост-изпълнители, последван он младежки дискотеки. Ще продължи на 30. май с посрещане на хиляди гости и веселие. Заповядайте да почуствате духът на Вакарелската Пресвета.

"Актуализация бюджет 2010" Симфония в депутат мажор

Тези дни буквално ни заляха с информация за актуализация на бюджета за 2010г. Основното което се разбра е, че всички министерства, ведомства и общините ще трябва да свият с 20 % разходите си, разбирай ще им се превеждат по - малко средства . Всички, ама не съвзем. Министерство на отбраната, Вътрешните работи, Образованието и науката, Народното събрание и Съдебната власт нямало да намаляват разходите си. За образованието – съгласни. Отбраната и МВР - те винаги са си постигали целите. Зер на тях се крепи Царщината. А депутатите ??? С двете трети към заплатите за допълнителни разходи, с които можем да издържаме 600 читалища? А огромния парк от автомобили, с който навъртат километри, няколко пъти повече от дължината на екватора? И какви ли още не? Ама и аз се унесох. Та нали трудно ще намериш някой да отиде в гората и да вика: “Ела, мечко, яж ме!” Хак ни е, сами сме си виновни. Като сме си назначили мечка да вади мед от пчелин и вълк да пази агнета в кошара...

2009. "Голямото четене" намалява

На 21май Националният статистически институт публикува данните за състоянието на различните дейности в областта на културата през 2009г. Новината беше разпространена от всички агенции в навечерието на 24 май. Като човек, ръководещ читалищна библиотека, веднага потърсих къде сме ние. Резултатите в библиотеките са отново в унисон с тенденцията от минали години. В 47 –те наблюдавани библиотеки, национални, регионални, големи читалищни, специализирани и към ВУЗ са регистрирани 233 хил. читатели или със 7,9% по-малко от предходната година. Очаквано. Ако към тях се прибави статистиката и на всички читалищни библиотеки резултатите ще бъдат още по-плачевни. Потвърждение за това дава изследването на броя на четящото население. Процентът на прочелите поне една книга през последните 12 месеца е 52,1, срещу 47,9 на непрочелите нито една, което опровергава мита за това, колко образован е българина. От лицата с основно и по-ниско образование само 15,1% четат, срещу 84,9 нечетящи. При тези със средно образование делът на четящите е 53,2% срещу 46,8% на нечетящите. При завършилите висше образование 10,9 % не четат. Интересно, как си взимат изпитите и се самоусъвършенствуват. С близо 1% намалява броят на заетите книги. “Лошо Седларов”! Лошо, ама и предизвестено. За никого, а още повече за нас, хората които врим и кипим в тези проблеми, не са тайна причините за това състояние.
Първо, те се коренят в самите библиотеки. Въпреки, че отчитаме голямо количество натрупан книжен фонд, повече от половината книги са морално и физически остарели. Във вакарелското читалище от близо 15000 тома, за четене стават по-малко от половината. Около 1000 – 2000 бройки постоянно са в оборот, останалите повече от десетина години не са попадали в човешка ръка, изключая пролет и есен, когато библиотекарката им отупва прахта. И как няма да е така, като по-малко от процент са новите книги. През 2006г. и 2007г. част от библиотеките бяха финансирани с ограничени суми за закупуване на книги по проекти от Министерство на културата . През 2008г. и 2009г. такива проекти нямаше и средства не бяха отпускани. Така, читалищата, разполагащи с мизерни субсидии, изостават застрашително с обновяването на фонда и влошават качеството на предлаганата услуга. От друга страна, тенденцията за желание за четене намалява прогресивно. Нарушена е връзката между училището и библиотеката. От ранна възраст липсва създаването на интерес към чечене. Колко от децат посягат към “Български народни приказки”, “Приказките на братя Грим”, “Приказките на Шехеразада”. Самите издателства не издава нови и добре оформени книжки, които да грабват очите и сърцата на най-малките читатели. Колко от днешните деца съпреживяват приключенията на Винету, Олд Шетърхенд, Том Сойер, Пипилота, Патиланчо и Смехурко от “Патиланско царство”? Колко от тях знаят за “Чичо Томовата колиба”? От книгите, които се предлагат сега за деца те гледат само изцъклени “Барбита”, които трябва да оцветявяш. Поотрасне ли човекът – на помощ идва Гугъл. А всеизвестно е, че Гугъл знае всичко. Щракваш името на темата и готово. “Знам бг.”, “Помагалото ком”, “Уйкипедия” и разни други - сайтове бол. Теми по всякакви проблеми. Принтираш, занасяш в училище и готово. Ама, че не знаш кои са Хаджи Смион, Мичо Бейзадето, Поп Ставри, Иванчо Йотата, Копринарката и Селямсъза – голяма работа. Важно е, че си направил за отличен темата “Характерът на Българина във възрожденската епоха в повестта “Чичовци” от Иван Вазов”. Същото е по история, география и каквото се сетиш. Задаваш на някой тинейджър въпръс за Пенчо Славейков, Смирненски, Дебелянов, Николай Лилиев, Хайтов, Ивайло Петров, Радичков, Блага Димитрова, Петя Дубарова - той те гледа като извънземен и си мисли “Я пък тоя чичка, колко е отворен”. Ама я попитай за “Жик, так”, “Айде бате шефе”, за Устата, Румънеца и Енчев, за Ванко едно или Мишо Шамара – е тогава ще получиш ясен и продължителен отговор.
За завършилите гимназия през 40-те, 50-те, 60-те години на миналия век бе въпрос на чест да познават творчеството на Юго, Балзак, Сервантес, Лев Толстой, Достоевски, Пушкин. На днешните - тези имена почни нищо не им говорят.
Темата за матура по български език и литература станала достояние в Интернет – това е малкото зло. По - голямото ще настъпи, ако накараш зрелостниците да възпроизведат няколко строфи от поемата “Левски”. Шапка свалям на ония, които поне си признават, че не са чували за нея. И тези поколения от неграмотни през последните 15-20 години, дават и ще дават пример на своите деца...
За да се увеличи “Голямото четене” през следващите години, според моето скромно мнение, е необходимо да се наложи нова политика. Стойностните книги да не се облагат с ДДС, който в момента за книги в България е най висок от страните в ЕС и извън него. Коренно да се промени обучението по литература, като наблегнем на самата литература, а не толкова на анализите на произведенията. Я нека в час се разказва произведението или се рецитира поезията, пък ще видим какво може гуглето.
Самите читалищни библиотекари трябва да търсят начини да предлагат книгите по по-интересен и агресивен начин, защото да не си кривим душата, и сред гилдията има хора, които не четат и когато попиташ дали някоя книга е интересна, получаваш отговор от рода “Казаха ми че е хубава”. Имах познат, който продаваше книги на Лъвов мост, в годините, когато пазарът бе залят от булевардни романи. Пред неговата сергия винаги беше пълно, защото преглеждаше накратко съдържанието на книгата, прочиташе пъвите и последните страници и щом пристъпеше някоя клиентка започваше: “Заповядайте госпожо, да видите какъв сюжет, каква фабула. Истинският живот в няколко страници. Вие не сте чела по-добра книга за превратностите на живота”. И ошашавената госпожа вадеше портмонето и купуваше книгата.
Не успеем ли всички ние да привлечем читатели, и особено млади хора, не създадем ли интерес у тях, то Нацията е обречена. И за това Турция няма да ни бъде виновна.

"ВЪРВИ, НАРОДЕ, ВЪЗРОДЕНИ"

В началото бе СЛОВОТО!
Словото - начало на Светлината, за да бъде Ден!
Словото - начало на Разума, за да бъде Човек!
Словото - начало на Мъдростта, за да бъдат Просветата и Културата!
Словото - начало на Духа, а Духът е Цивилизация!

Тенденциоизно

В навечерието на 24 май традиционно Министерство на културата награждава предпразнично заслужили творци и деятели, допринесли за развитието на Българската култура. Тази година наградите бяха връчени от Вежди Рашидов в навечерието на празника. Както ни информираха почти всички печатни и електронни медии сред нагрдените са проф. Димитър Даскалов ,Йълдъз Ибрахимова, Камен Донев, Васил Найденов, художниците Свилен Блажев, проф. Кънчо Цанев, Ясен Гюзелев, музикантите Борислав Грънчаров, Валя Балканска, Красимир Кюркчийски, Йордан Дафов, режисьорите Бина Харалампиева, Адела Пеева, Петър Пашов, Магда Каменова, актьорите Стефан Попов, Цветана Манева, Ивайло Христов и Валентин Ганев, балетистът Бисер Деянов. Янко Станоев, Божана Апостолова, Валентина Радинска и Валерия Велева са отличените писатели и публицисти. Всичко това добре. Но ако разгледаме по добре списъка ще се натъкнем на очевадния факт, че от наградените всичко 46 творци, 4 са художници, 9 са музиканти, 11 са театрали, 5 са писатели и журналисти, 8 са преподаватели в училищата по изкуства, 1 музеен работник, 1 директор на билиотека и двама читалищни дейци - журналистът Дамян Обрешков - председател на Народно читалище "св.св. Кирил и Методий" София (Красна поляна) и Николай Коссов - Секретар на читалище "Априлов-Палаузов" Габрово. Въпреки моите най-искрени уважения към бай Дамян Обрешков и преклонение пред перото му, той също следва да бъде сред наградените писатели публицисти. Така, че гилдията на хилядите читалищни дейци на културата бе представена от един човек. И това ако не е тенденциозно - здраве му кажи. Първо казваш че това е една закостеняла институция, каято трябва да се реформира. Уволняваш всички, които знаят за какво иде реч. Толерираш елитарната култура и най-вече пластичните изкуства и живописта, като ежедневно пълниш сайта на министерството с посещения и откриване на изложби. Е, подаряваш някоя и друга книга на читалището в Малко Търново, но пък всячески игнорираш читалищните изяви . Не обръщаш никакво внимание на съобщенията за ежеседмични прояви като творчески вечери, фестивали на песенно, филмово и танцово изкуство, които преливат от сайтовете и блоговете на читалищата. Какво от това, че зад тези прояви стои трудът на хиляди читалищни секретари, хореографи, преподаватели и ръководители, които водят борба за оцеляване с мизерните си заплати. Ами самодейците, които отделят от времето си да се занимават с изкуство и да произвеждат култура, като някъде си финансират дейността под формата на такси за участия. Ако ги нямаше тях, как щеше поне малко да се разнообрази живота на хората от малките градчета и селата, където "бог високо, цар далеко" и си имат само читалището, тяхното си читалище, където се събират да се изприкажат, да попеят, да си организират празниците. Кога там ще стъпи кракът на Елитните артисти.С какво по-малко за българската култура е допринесъл Рамадан Шанов - секретар на читалището в родопското село Гьоврен, който освен че се грижи да разнообрази живота в затънтеното село, като организира Гьовренско голямо четене, води мъжка фолклорна група, организира празници и чествания в селото, трябва да осигури отоплението, осветлението и административната част. Трябва да направи проект за книги за библиотеката, проект за допълваща субсидия или друго нещо. И освен това шест-осем месеца получава заплата, а останалите да се регистрира в бюрото по труда като безработен, защото мизерната субсидия не може да покрие разходите на читалището. И не е сам, а такива като него са стотици. Други като Петър Джахов, дългогодишен читалищен ръководител и театрал от читалище "Слънце" Ихтиман, умряха в мизерия като кучета. И тези хора не чакат нищо друго освен признание. Признание за пропуснатите дни за семейството, признание за пропуснатите празници. Доказателсво, че трудът им е полезен и са нужни на обществото. И кога, ако не в навечерието на 24 май. И от кого, ако не от Минестерсво на културата. Да ама не, както казва Петко Бочаров.

Интеграция в културата или културата на интеграцията

За пети пореден път в Ихтиман се провеждат Майски дни на изкуствата. Денят 21 май бе определен за изява на детски колективи, детско творчество и талант. Заведохме и нашите деца от формация "Вакарелче" да се представят в общинския център. Напразно. Това беше един провален концерт и разочарование за децата. Още в началото салона се напълни с цигани, дошли да аплодират своите съученици. Възрастните хора стояха прави в препълнения салон. До тук добре, но тепърва започна шоуто. Повече от двеста гърла викаха, свиркаха, крещяха и в тяхната шумотевица всичко се изгуби.Изгуби се водещият, никой не чу приветствието на зам. кмета. Нищо не се разбра от изпълненията на децата от детските градини. Загубиха се песните на нашите деца. Свиркане попречи на самите танцьори да чуят музиката, та се наложи да започнат отново. Салоньт изригна като вулкан при появата на деца, които от невръстна възраст започнаха да се кълчат под звуците на циганска песен. Тук не издържах и напуснах салона. Отвън ме посрешнаха децата от Вакарел, които просто ми заявиха "Шефе ние повече тук няма да идваме да играем." И ме гледаха в очите какво ще им кажа. И аз какво? Да им дръпна една реч за интеграцията и толерантността? Обърнах нещата на шега и смотолевих нещо от рода да сме живи и здрави до догодина, пък ще видим. Може пък да не ни поканят. След това като размислих осъзнах, че са прави. И ме хвана яд. Яд за изхарчените милиони за интеграция. В едно общество интеграцията започва от ранни години и с много усилия, а не с написани програми, колкото за измиване на очите. И понеже, пошлите неща се усвояват по-лесно има опасност българите в много по-голяма степен да бъдем интегрирани в ромското общество. Не че циганията не пълна. Е има и изключения. Преди около месец бях в Кюстендил на кръгла маса по проблемите на читалищата и присъствах на концерт на ромски състави в читалището в ромската махала. Там самодейците роми се представиха на ниво и повече от час пяха и танцуваха ромски песни и танци, руски цигански романси, българска фолклорна музика. Инструментален състав изпълни класически произведения, съвременна музика и разбира се чардаш. Личеше, че там се работи и действително и културната интеграция се извършва културно. Този опит е положителен и зачерква всички вопли, че успеха с циганите е предварително обречен. Да обречен е като се работи само на книга, или се правят проекти, толкова, колкото да се вземат паричките на разни фондации и др. А културната интеграция? А бе кой ти гледа културата ? Важно е келепирец да пада.

Предпразнично

Вчера бях на концерт. В зала едно на НДК. Ще кажете този е луд. Какво толкова важно има в това, че бил на концерт, та и нас да ни занимава. Има. И то е много съществено. Това не беше от ония скъпите концерти, с билети от по стотина лева за да слушаш стари рокаджийски групи от 60-те, 70-те и 80-те години на миналия век или сладникави чалгаджийски истории, след които участниците си тръгват с печалба от хиляди и милиони левове. На концерта, на който аз бях, входът беше свободен. Участниците, стотици български деца в по-голямата част си бяха плащали за да учат някакво изкуство или пък са отделяли по няколко часа седмично за да се занимават. Ръководителите им работя за мизерни хонорари от по стотина, двеста лева, а организаторите, тези които създават цялата организация на този процес за заплати от по триста, триста и петдесет лева. Това беше концертът "Децата на България в читалищата на България" в чест на 24 май, организиран от Съюза на народните читалища с подкрепата на Столична община. Повече от два часа самодейни състави от читалища в София, Лом, Габрово, Свищов, Айтос,с.Дивотино Пернишко представиха наученото в школите. Изпълненията им, фолклорни песни и танци,класически модерен и шоу балет, хип-хоп танци, бяха на много високо ниво, приковаваха вниманието на присъствуващите, които наградиха децата със своите аплодисменти. Особено съм доволен, че на голямата сцена се изявиха и децата от формация за народни песни и танци "Вакарелче" при Народно читалище "Заря 1902г." Вакарел. До тук добре. Представянето на децата беше похвално, но отношенито на обществото почти безразлично. Въпреки разлепените обяви и афиши, поканите в интернет, залата беше полупразна. Единственият политик, уважил събитието беше Заместник кметът по културата на Столична община, а кметът Фандъкова се отчете с кошница цветя. Всички ония, който заклеймяват читалищата като отживелица, без да са прекрачвали прага им, ги нямаше. Че какво ги интересува. Че тези деца носели духа на българщината, че са възпитавани в патриотизъм - много важно. На тях такива не им трябват. Те предпочитат ограничените, поддаващите се на манипулации, безродниците. Ония, които ги слушат като хипнотизирани и са лесна плячка в тънките им мрежи. Да не говорим за медиите. Ония, от чиито страници или екрани ежедневно лъсват разголените тела на фолкаджийки, манекени, метреси на мафиотски босове или псевдополитици и управници, имащи се за каймака на обществото, отсъствуваха. Нямаше ги. Нито една медия. Тях също не ги интересуват някакви си български деца и то организирани от читалища. Няма ги защото липсва далаверата. Едно е да говориш или пишеш за духовност, за възпитание, за народополезна дейност, друго е да лъснеш до някой политик или да обслужваш личмни и корпоративни интереси.
И все пак съм оптимист. За това, че на такава дейност лесно не можеш да сложиш кръст.А пък и читалищните деятели са жилаво племе. Почти като паламидата. Колкото повече ги мачкаш и се опитваш да ги искорениш, толкова повече избуяват.

ЗАЩО СЪЗДАДОХ БЛОГ

Да си призная много мислих преди да посегна към мишката и клавиатурата, за да направя този блог. Първо, омръзнало ми е всички ние по всякакъв повод да се правим на модерни. Второ, все някак си ме е страх дали това, което ме вълнува ще представлява интерес за широката аудитория на Интернет пространството. Трето, дали няма да се загубя в морето от нароилите се политически и коментарни блогове или пък сред многото за запознанства, обмяна на рецепти за манджи, кройки и тем подобни. Но все пак се престраших и ето ме и мен в необятното пространство, търсещ съмишленици и съидейници. Сега вече пък си мисля, че ужасно съм закъснял. Ако всички ние, които днес работим в областта на читалищното дело използвахме възможностите на Интернет да споделяме свои мнения, възгледи и идеи, то много от проблемите, пред които сега сме изправени, може би щяха да бъдат избегнати. Може би щяхме да ангажираме вниманието на мислещите хора в обществото и нямаше и сега да си блъскаме главите пред въпросите на институциализирането на читалището, поставени от недостатъчно ясни закони. Щяхме да сме намерили новата роля и модерност на читалището в съвремието ни, а не да се борим за неговото оцеляване в уж гражданското общество. Та къде остана гордостта ни че работим в една от първите форми на неправителствена организация, възникнала тогава, когато дори и държавата я е нямало. Не сме ли и ние виновни за ширещите се приказки сред новата генерация учили на Запад управници, които с насмешка говорят за замръзналите в една поза и миришещи на мухъл и нафталин читалища, които само тежат на бюджета на държавата. Време е вече картите да бъдат сложени на масата. Време е да се започне обществена дискусия за ролята и мястото на читалищата. Време е да се гордеем с консерватизма им, който ги запази повече от 150 години, но е и време да търсим новия им облик, модерен, предизвикващ интерес най-вече сред младежите, защото иначе напразно е всичко, което дедите и бащите ни направиха.