БЛОГ НА СТАНИСЛАВ ВЛАДИМИРОВ

СЛЕДИЗБОРНО... Меракът на чичо Денчо (1899) от Михалаки Георгиев

2011-11-03T09:36:00.000+02:00

- Море нека тевраг носи... пуста оса, що си се навъртела като стар бекярин край моминскохоро!

Оно такаваживинка бива досадна и на безработни хора, а камо ли на кака Въла чичоваДенчова, дека от тъмни зори запретнала скутове и ръкаве, па все не може давташе. "Ззззз... зът... бррн..." - налита пак осата над главата накака Въла и не я оставя на мира.

- Море опустелоти и бръмчането, и чудото, напаст ниедна - сърдито отвръща кака Въла и маха надглава с ръце, оцапани до лактите с тестото, що замесваше за погача за път начичо Денчо.

А майсторка бешекака Въла на погачите, както що беше майсторка и на баниците, и на всичко, щомине през нейна ръка. Дваж по-голем масторлък силеше сега кака Въла, катознаеше, че едната погача ще носи армаган чак на министро у София.

Гле, гле, покрайосата щех да забравя да ви кажа, че чичо Денчо из село Глухово и министро изСофия беха на така, като два реда зъбци на цигански дарак.

Ама ще речете:откъде-накъде!

Ех, "има сикрушка опашка, а понекога и на опашката дръжка!" Що не донася времето натоя свет? Понекога дохожда ред, та и владика бабува!... Оно, кога доде до зор,не пита ни откъде си, ни що си, ами доде, па те натисне, па... де... шавай, акоможеш!...

На такъв зор бешеизпаднал и министро из София. Дошло му ред да обикаля свето по селата, за да гикандърдисва да държат с него, демек, ти го кажи, да теглят откъде неговатапартия. Па както за всичко, така и за тая работа требват хора. А чичо Денчо ечовек, роден за тая работа - като че максус е смарладисан чак из Стамбул. Каторече он да кандърдише некого - мани, брате, било и отскочило!... Хортува,хортува, като че из книга чете, па все излеко, па все кротко, а селяните гозяпат у уста, па се узверат, като че да са се наяли буника, яли лудото биле.Замая ги, замая, па като им рече: "Ете, бракьо, нали е черно!"... - аони по него: "От черно - по-черно"; а ако им рече: "Ама, бракьо,мене ми се види малко бело" - а они по него: "Бело, ами! От бело -по-бело!..."

Такъв ми ти е тоячичо Денчо, па иди та не му ставай дост, па макар пет пъти да си министър натоя свет! Ако не вервате мене, що ви казвам за чичо Денчо, а вие питайте самияминистър, па нека он да ви каже. Ама пак много не се захващам, че ще ви кажебаш правото; много е лесно и да скриви, ако дип не му понесе; санким, министъре, та му се може.

Ама колко и даскриви, все ще ви каже, че чичо Денчо му свърши работата баш таман... Свърши я,та отскочи. От радост и кеф, като седеха на софрата колено до колено, министрообеща на чичо Денчо, че като доде у София, каквото ще да му посака, и думата мунема да стане надве. Ех, елбете, голем човек, и думата му голема.

Тая дума я помничичо Денчо, па я помни и кака Въла.

*** *** ***

Доста време семина оттогава, откогато чичо Денчо седеше колено до колено със своя големецгост и го канеше:

- Де-де - чашками е, чашка ти е, - да живее партията!...

Мина се доставреме, па преминаха и много бели през главите на хората: колко обирници минаха,колко рабуши резаха, колко пътнини събираха, колко пътища разваляха... Бог даги съди! Караха, караха, докато удари кремък на железо!... Настана немотия, паха: ни насам, ни натам; дошло, та се некак заякнало, па де, върти го, акоможеш!...

Замисли се,загрижи се свет, па се замислиха и загрижиха и глуховчане, а с них и чичоДенчо.

Едни опрели очи уземи, други подпрели длан на чело, а трети делят по некоя клечка и всички чекатда им каже чичо Денчо каква би тая работа с неговия дост министър, дето едно имдумаше, а пък друго върши... Дъжд чекаха, а оно градушка им доде!... Мъчи сечичо Денчо да кандърдисва селяните, хортува божем, ама хич не му върви некак изгърлото, запиня му гърлото, като че е глътнал една капа зелени скоруши.Най-после, като виде, че удари на запримчуване, а он им каза, че кандисва даиде на селски есап у София, за да види със своя дост как да нареди тая работа,за да отлекне на селото.

Кандисахаглуховчане и се поусмириха.

Чичо Денчо сенакани за път, та затова и кака Въла се сети да прати една погача на доста на своямъж, като не забрави да припомни на чичо Денчо за онова, дека му казалминистърът, че думата на чичо Денчо нема надве да се скърши. Оно, истина, ичичо Денчо не е вчерашен, помни харно он що му е речено, ама като рече и какаВъла - по-харно... два клинци по-яко стегат.

*** *** ***

Три дни се лутачичо Денчо по Софията като прилеп, кога сбърка, па влезне у некоя черква! Що сее зверил и що се е чудил - сам он си знае. Три дни се лута, а шест пъти тропана портата на своя дост и все не може да го види и да му даде погачата. Мислиси, мисли чичо Денчо, па се чуди и мае каква е тая управия - по зор, отколкотои на воденица! Барем там, колко и да чекаш, все ще ти доде ред, а това чудо,дошло май некакво такова, мисли си чичо Денчо, дека ни се води, ни се кара!...

Беля!... Целабеля и неволя.

Погачата сествърди, та стана като камък, а чичо Денчо все още не може да види министро. Папо сега и да го види, та зер ще му я носи, тава нема да я прави на попара!..."Наврага му и погачата, мисли си чичо Денчо, като нема късмет, нема и даяде, ама барем другото да се свърши, що е за вършене!..."

Виде чичо Денчо,че тая работа нема да върви така, както е пошла, ами мисли си на памет:"Чекай да му обърна другия край." Стана, та пак на портата наминистро и пак тропа. Дохожда жандаринът и му казва, че министърът си имаработа, та не може никого да приеме. Чичо Денчо понавъси вежди и му отвърна:

- Ама я чуй...Иди ти, та му кажи нему, че му е дошел дост от Глухово; кажи му: чичо Денчо етука, кажи, оня чичо Денчо, дека си с него ял и пил колено до колено; разбра лиме, момче, така му кажи!... Кажи му още, че оттука нема да се поклатя, докатоне го видя; глуховчане го пратили, кажи му, максус от него.

Капка по капка -дупка пробива. И чичовата Денчова дума проби, ама докато да пробие, той си самзнае що виде и пати.

*** *** ***

- ...Натиснало низло и патило, па ако душа носиш, молиме те, селски, куртулисвай ни от беля, чепропаднахме вече! Цело село гине, па друг колай нема, освен да се изследваме...дотам е допрело!...

Нарежда чичоДенчо, хубаво нарежда човекът, хортува, като кога из книга чете, ама какваполза, какъв селямет?... Като се опнал оня министър, като берберски каиш, па сизнае все едната: не може, та не може!...

- Ама какво да неможе бе, джанъм, нали божем беше думата, че ти ще му намериш колая да сепоотслаби малко, да поолабавее... оти ни е много притиснало, много ни еназорило, па сме пощурели от чудо какво ще правим и що ще чиним, като требва отедна овца да се дерат две кожи: и ланската, па и сегашната!... Така думаобирнико: "Ще дерем, каже, и по две, па и по три, оти ако я вазе, каже, недерем, а оно министро мене ще одере, па моята кожа, дума, ми е по-свята отвашата!..." Така дума, вервай ме, те, един кръст имам, ако те лъжем. Ондума, а селяне се узвериле, вси наред, па от чудо забравиле и кой е от нихмъжко, и кой е женско! Та ще те молим, дай некоя хартия да му носим на тояобирник, та да куртулишеме селото... Като кум те молим, дай ми две-три лакърдиинишан на една хартия да му носим, та хем он да миряса, хем село да отдъхне.

*** *** ***

Когато чичо Денчоразтваряше пазвата да прибере нишано, що му даде министро, написан на хартия,той съгледа белега от червения конец, що му беше пришила кака Въла връх пазватана ризата, за да се сети и за оная дума, дека не бива на две да се чупи. Имного харно е сторила кака Въла, защото без този белег чичо Денчо, мутлак, щешеда си забрави. А поръчката на кака Въла беше много важна. Омръзнало й бешежената да гледа, че се изредиха коя ли не да става кметица у село, а самонейният Денчо още не може да се закмети, та и она малко да се пошири по селокато кметица, така ни, за инат на душманките.

- Те, каже, счервен конец ще бележим, та, мутлак, да се сбъдне: па като идеш там, у София,при министро, а ти му кажи: "Де сега да те видим, господине министре, далити е думата дума, или ще бъде надве!..." Кажи му така и така, па кажи:"Ете, това сакам от тебе, па това ти е."

Тези думи доедна, що му беше казала кака Въла, си припомни чичо Денчо, като сучеше междупръстите си червения конец. Сука го, сука, па пружи ръка, та се почеса зад тилаи си дума на акъла:

"Маке,голема работа, кмет! Па барем да има некой келепир, а оно, като да тражим почурупката на яйцето руно!... Що ми е кмет, кога има друго и по-лесно, па ипо-харно!..." Мислите на чичо Денчо взеха да се разтакат, както що серазтакат белите паужини есенно време на хубав ден. Той прекара през ума сивсичко, що беше видел тези неколко дни в столицата, и като се сетеше за еднонещо, що му беше баш по кеф на сърцето, а той усети, че му става нещо такахарно, харно, като кога се накади с оман.

Чичо Денчо пакпружи ръка, та се почеса зад тила, пооткашля се и като завърте в ръце разсеянокалпака си, обърна се към министра некак свенливо и му дума:

- Е па сега рекохда ти речем и за мене една лакърдия: ...оно, знаеш, не е, да речеш, санким, чесъм дип-дип баш приритал за това, ама, есапим си, ако може друг, да го речеме,оно па защо да не съм я?... Ха?...

Въпросителниятпоглед на министра, придружен от една досада, изписана на лицето му, посмутималко чича Денча, та захвана да предъвкува думите си, като наведе неволно главакъм гърди. При това навеждане съзре повторно червената нишка и една бърза мисълпрелете през ума му, както що прелита лястовица пред дъжд приземи. Тази мисълго поокопити и той се обърна към министъра с един тон, който показваше едносамосъзнание на спечелено достойнство:

- Та оно, санким,ако сакаш по право, ти си ми сам рекъл, че кога доде време да ти сакам нещо, ати нема да ми пречупиш думата надве, а? Помниш ли, че го рече?

Немаше какво, атребваше министро да признае, че наистина е дал такова обещание, та затова изапита чичо Денчо какво иска.

- Та какво да тиречем - поде пак чичо Денчо, - оно, домашните думаха, ако може нещо да стане скметството, ама я сега тука видох по-сгодни работи в София, па, рекох, що чемтам, по-харно тук, некак по-сефалия место ми се чини. Оно, истина, че може пъкбаш всичко и да не ми иде отръки... Ете, да го речеме, да сакам да станем нещоу судо, може да требва много да се писува, та да не е баш като за мене!... Па иза друга работа, да го речем, пак може да не я нагода! Те, мислим си, акоречеш, санким, да ме караш да стана хекимин, пак не би уйдисало, и то не че незнам да лекувам... маке, я щом съм научил от стрина Божана, бог да я прости...мани, мани... тридесет хекимини за пара, ама пак ще река, че и затова немам дипмерак, оти сега тражат и от хекимите да писуват. Па и това де, кажи го, дека сажандарето, и оно баш много не ми се харесва: хем много кахърлия работа, хем пактребва и там да се писува...

Чичо Денчо сепоспре, като че се двоумеше как да подбере по-убедителни думи, та да спечелиблагоразположението на министра. Той изтри с ръкав потта от челото си, пристъпинеколко пъти от единия крак на другия, па опре очи у земи и продължи:

- Една работавидох, що прави човек, и, право да ти кажа, такава работа хваща окото на човекаи, нека да си го кажем, баш ми остана мерак на нея; та ако си държиш налакърдията, а оно, като бъде за нея, ще кандиша!... А инак, да речеш, многосгодна дошла пущината: ни требва да скиташ, ни требва снага да кършиш, ни пъктребва при нея да се писува. Жива сгода... вервай ми, таман като за мене.

Сенката отдосада, що бе засенила лицето на министра, се загуби и се замени от еднолюбопитство, та запита чича Денча каква е тая работа, за която му останаломерак на сърцето.

Чичо Денчо сеусмихна и пошавна с десния си мустак, а това значеше за него, че единият кракму е вече в зенгията. Той се изстъпи некак по-тържествено и почна със сияющелице да разказва как неговото остро око е могло да направи цело откритие:

- Оня ден, катоминувам през Градската градина, гледам, набрал се свет в един куп, а бандата навойниците засвирила, па свири-свири, та перчинът да ти се разиграе. Приближимсе, па гледам как свирят. Има едни, коджамити зор виждат, еле ония с големитебурии... Мани, брате, то да си издухаш и джигера. На тупанджиите по им е леснаработата, ама пък тупанете са големи, та и това не е малка беля, да мъкнештолков тупан. Един с тупан, друг със свирка, трет с тремпе, всеки по нещо назор турнат. Ама, гледам, един стои пред них, па хванал една клечка, на, такаватака, нема ни колко две педи, па ни духа, ни у тупан бие, а само си върти такана ветър клечката, божем и он нещо върши. Гледам го, гледам, па си мислим: "Ех,весела му майкя, тоя да знае, че живот живее - без мъка печалба!..." Таако можеш да ме туриш уместо него на тая работа, баш бих ти казал сполай!... А,право да ти кажем, знам, че ще въртим по-харно от него клечката, та затова,санким, и толкова мерак имам на тая работа...

ХХХІІ КОНГРЕС НА СЪЮЗА НА НАРОДНИТЕ ЧИТАЛИЩА... РАЗМИСЛИ НА ЕДИН ДЕЛЕГАТ.

2011-05-25T12:48:00.005+03:00

На 24 май в зала 6 на НДК се проведе заседание на 32 извънреден конгрес на Съюза на народните читалища. На Конгреса присъствуваха 546 делегати, които представляваха над 2400 читалища или 75% от общия брой. Този факт още веднъж показа, че не се оправдаха очакванията на „гробокопачите и оплаквачките” на Съюза, които очакваха да видят съюза повален и потриваха ръце в доволството на лешояда. Народните читалища, за кой ли пореден път показаха трезв разум и потвърдиха с упълномощаването и участието в конгреса, че само съюзени в един съюз, който изразява и отстоява волята им и същевременно запазва самобитността и физиономията на всяко едно от тях е реалната възможност за поставяне и решаването на проблемите им, включително и отстояване правото им на съществуване.

Заседанието бе открито от един от Доайените на читалищното дело Веселин Джанкардашлийски от чирпанското читалище.

Конгресът бе уважен с присъствие при откриването от Премиера на Република България и от Кмета на София, Вицепрезидента на Европейската фолклорна асоциация и Ръководителя на Националната комисия на ЮНЕСКО за България, който прочете лично писмо от Изпълнителния директор на организацията г-жа Ирина Бокова и връчи паметни награди на съюза и на изтъкнати читалищни дейци.

На всички в залата направи впечатление отсъствието за пръв път на представители на Министерството на културата. Липсата на поздравителен адрес провокира въпроси от залата и постави в неудобно положение Председателят на Съюза проф. Стоян Денчев да обяснява, че са поканени и присъствието им е въпрос на личен избор. Този факт, придружен и от изказването на Премиера, затвърди убеждението у делегатите, че Министерството на културата неглижира Съюза на народните читалища и се стреми всячески да го пренебрегне като партньор пи подготовката на измененията на Закона за народните читалища и при обсъждане на визията за развитие на читалищата. Но както е казал народът „ и без петли ще съмне”. Така и стана. Съмна се и само „петлите” загубиха от дистанцирането от читалищата и техния Съюз. Но все пак за нас читалищните дейци този факт на незаинтересованост бе най-малкото странен и бе материал за коментари.

След приключването на протоколната част, посветена на стогодишнината на Съюза на народните читалища, деловия порядък продължи с избор на ръководни органи, изменения в устава и разни.

По писмено предложение на повече от сто делегати, начело със проф. Стоян Денчев и след проведено тайно гласуване с 346 гласа са председател на Съюза на народните читалища бе избран Николай Дойнов. И това не бе изненада за присъстващите, не защото Николай е досегашен зам. председател и по право наследява председателя, а заради това, че Човекът на словото, Писателят, Читалищният секретар Николай Дойнов е „кон борец, който здраво препуска към финала”, доказал се със дългогодишните усилия за на правото на съществуване на читалищата, за отстояване на автономията им, за правото на достоен труд и адекватно заплащане на читалищните работници.

По предложение на Председателя за Почетен председател на Съюза бе избран проф. Стоян Денчев. Конгресът избра и 11 човека, които заедно с 28 избрани от областните читалищни съвети председатели, формират Върховния читалищен съвет. Избрана бе и Ревизионна комисия на Съюза в състав от 5 членове.

При промените в устава най-дискусионни моменти бяха членството в Съюза и въпросът за членския внос.

Пренията по членството в съюза бяха провокирани от предложението да отпаднат като колективни членове читалищните сдружения. Аргументи за запазване на възможността създадените и регистрирани сдружения да членуват в съюза бяха изказани от Председателя на читалището в Благоевград инж. Тома Манасиев и инж. Кольо Николов председател на сдружение читалища от община Поморие. Противно на тяхното мнение бе изказано от други делегати, в това число и моя милост. Лично моите аргументи произтичат от логиката за развитие на професионалните гилдии, включително и в Министерство на културата и от логиката на устава на самия съюз. Щом обществените отношения в страната налагат сдружаване на извършващите отделни професии и съществуването на гилдийни сдружения като Камарата на адвокатите, Нотариалната камара, Строителната камара, Занаятчийската камара, Лекарския съюз и др. То ясно е, че Задругата на читалищата в България е Съюзът на народните читалища със своите структури като Общинските читалищни съюзи и Областните читалищни съвети. Представете си ситуацията в една община с 20 читалища. На съвсем доброволен принцип се създадат две или три сдружения които се регистрират в съда. Формира се и Общински читалищен съюз. Кой ще бъде реалния партньор на общинските власти ? А ако всяко сдружение почне да дърпа чергата към себе си ? Къде остава в този случай и равнопоставеността на читалищата, които според устава на съюза имат еднакво тежест, едно читалище – един глас?

С вишегласие Конгресът прие второто положение, като се записа че в Съюза на народните читалища членуват само читалища, съдебно регистрирани според законите в страната и вписани в регистъра на Министерство на културата.

Вторият дискусионен момент бе членския внос, плащан от читалищата в Съюзната каса. Предложението на комисията по устава бе членския внос да се плаща в размер на 10 лв. на субсидирана бройка. Срещу това предложение се изказаха много читалища. Чуха се гласове за разделянето им на градски и селски, на различни цифри и проценти, като всеки дърпаше невидимо чергата към себе си. Една група застъпихме становището, че сегашния членски внос в размер на 10 лв. На година осигурява пренебрежително нисък дял от приходите в съюзната каса. Та това е членския внос на трима от читалищните членове. А в ситуация, че Министерството спре субсидията и Съюзът е принуден да се издържа от собствени приходи?

В крайна сметка Конгресът остави в сила досегашния размер на членския внос, като делегатите се вслушаха в разумя на предложението целия членски внос да постъпва в Съюза без отчисления за Общинските съюзи.

По предложение на Председателя, подкрепено от Почетния председател не бе променена разпоредбата, че Председателя, Зам. Председателите и Секретаря не получават трудово възнаграждение за работата си в Съюза на народните читалища, което прави организацията на читалищата единствена в страна сред сродните организации.

Извършени бяха и други технически редакции, наложени от Закона за народните читалища. Прието с висшегласие бе предложение празникът на Съюза да бъде 24 май, а не датата 11май, когато православната църква почита паметта на св.св. Кирил и Методий . Възстановено бе и уставното положение от устава преди 1946 година като небесен покровител на Съюза да бъде Св. Дух. Светият Дух, Богът Слово, чрез когото говорят пророците и народите се издигат в духовно отношение. Светият Дух, който според родната ни Православна църква е вдъхновил равноапостолите Кирил и Методий за създаването и утвърждаването на българската азбука.

ХХХІІ конгрес на Съюза на народните читалища прие и резолюция за готвените законови промени. Делегатите се обединихме около становището, че готвените промени в закона, при които е игнорирано мнението на Съюза по отношение секретарите на читалищата, финансирането на читалищата от общините и държавата и др. са в ущърб на дейността на самите читалища. В резолюцията се препоръчва на Министерство на културата да се спрат законовите промени, като се подчертава, че законът осигурява добра възможност за дейността на читалищата в настоящите обществено икономически условия в България .

Николай Дойнов, като новоизбран председател на съюза, пое ангажименти в оперативен порядък пред Министерство на културата и Министерство на финансите да се постави за решение въпросът с уреждането на финансовите взаимоотношения с читалищни работници, на които предстои пенсиониране, за да могат с достойнство да се пенсионират, като получат възможност да получат полагащите им се съгласно Кодекса на труда възнаграждения.

Няколко думи за концертът , предхождащ заседанията на Конгреса. И този път Съюзът на народните читалища спази традицията и организира концерт, в който бяха представени постиженията на българския фолклор и запазването им в читалищата. Но този път имаше малко престараване от организаторите, водени от идеята както бе споменато от „присъствието на Премиера” и презастраховане по отношение на съпътстващите мероприятия шествие и дефиле. Пример за това е участието на формация „Вакарелче” при НЧ „Заря 1902” Вакарел. Предварително бе изпратена касета с танците на детския и младежки състави. Съставите бяха одобрени и допълнително бе изискано участие с народна песен като индивидуално изпълнение. Капариран бе автобус и участниците бяха настроени за участие като десет дни ежедневно репетираха. И така до 19 май след обяд, когато ни се обади председателката на сдружението на столичните читалища Денка Евстатиева да ни пита за участие на мъжка фолклорна група, която ние нямаме и не сме заяввяли, че никой не е гледал изпратените от нас материали, че си имали шопски танц и което най-много ни подразни, че щял да присъства Премиера и знаем ли ние какъв професионализъм трябва да имаме за да участваме. Да поназнайваме ние някои неща. Знаем за читалищни състави, в които играят цели класове от НУТИ и за други, повечето от които са от същото училище. Поназнайваме и за читалищни състави, които се водят представителни и се дават макар и малки хонорари на танцьорите. Знаем го, защото и при нас танцуват две ученички от училището, но те са си наши деца, стъпили за първи път преди десетина години на нашата сцена и придобили любовта към танца при нас, а не доведени от хореографи, техни преподаватели. По същия начин се постави въпросът с дефилето, шествието и паралелните сцени, като организаторите се презастраховаха от липсата на хора и в последния момент публикуваха съобщение за отмяната му под благовидния претекст за строителни работи по Витошка. Но така е когато организаторите са повече от един. Да не казвам поговорката за многото баби... А и присъствието на държавни особи...

Въпреки тези неща, които засягат лично мен като председател, и участниците на които обясних, че са ни дълги танците по 6 минути и затова ще участваме на други сцени, то за нещата отнасящи се до съществената част на конгреса съм доволен от участието си в него. Доволен, че българските читалища излизат от конгреса сплотени, със самочувствие за необходимостта на мисията им, като кърмилница на истински патриоти, като средища за общуване на достойни граждани.

„ГОЛЕМ ДЕН ВЕЛИКДЕН, ОЩЕ ПО-ГОЛЕМ ГЕРГЬОВДЕН...”

2011-05-05T14:30:00.005+03:00

Гергьовден е най-големият пролетен празник за населението празнуван в миналото във Вакарелската покрайнина. В навечерието на празника жените берат клонки от върба и пролетни цветя, най-често глухарче млечка, от които се извиват венци, с които се украсяват дворните врати вратниците, вратите на оборите, ярема и процапа на волската каруца, ведрата за доене на мляко от овцете, буталката за избиване на масло. С венче от цветя се закичва и овцата, оагнила първото мъжко агне, което се коли корбан за празника. Мъжете колят корбана, а жените изпичат агнето цяло, заедно с главата в пещта. Месят се обредни хлябове, които се украсяват с животински фигурки от тесто. Задължително се месят колаци за говедаря, телчаря, коняра, свинаря и овчарите, които им се дават при изкарването на животните сутринта.. За обредната трапеза се кваси овче кисело мляко, вари се мляко с ориз. Меси се традиционната ложена баница с плънка от лапад и киселец зелник.

Овчарите потягат егреците, като подменят оградите от плет плетищата, потягат преносимите овчарски колиби за нощуване кочиите. Егрека, кочиите и най – вече мястото за доене страгата се украсяват с клони върба и цъфнало глухарче. През нощта срещу празника пускат стадата на нощна паша, най-често в есенни ниви на попаска, а на празника се извършва първото обредно издояване в украсени бели котлета, като първата струя мляко се пуска през венче от цветя и замерване на овцете за колективно добиване на млякото бачия. От този ден овцете се изкарват на лятна паша на открито на егреци.

Сутринта на Гергьовден възрастните, облечени във венчалните си дрехи отиват в черквата или на оброчищата по махалите, където курбаните се освещават от свещеник и се организират общи трапези. Плешката от първото осветено агне младите взимат и занасят та заравят в есенна нива за берекет.

Пеят се обредни песни посветени на св. Георги, който обикаля през този ден нивите и ливадите по цялото поле. Първото хоро на песента „Леле Георги, свети Георги. Рано рани свети Георги,” се води от млада жена с живи родители и наскоро е родила момиче женско дете.

Играят се хора на песни с жизнерадостни пролетни мотиви.

Момите и ергените връзват люлки пулпаси, в които по ред люлеят всички и с припевки припяват момите и ергените за любов.

„Ах вода тече² , низ бистро каменье.

Ах Магда тича² , вода да налее.

Ах та кому я ² , на дукван занесе.

Ах на Ангел я ² , на дукван занесе.

Ах той не вика ², изгорех за вода.

Ах най си вика ² , изгорех за Магда.”

На местата, на които се провежда народното веселие се изнасят кантари, с които се мерят децата и младежите за здраве.

Песните и хората огласят махалите до късно (до заод сънце). Всички са радостни и щастливи.

“Рано рани свети Георги”

Песен за Гергьовден, записана през 1963 година от Василка Илиева. Слушана от Василка Гогова

Леле Георги, свети Георги.

Рано рани свети Георги,

Рано рани, коня кове,

сребро плочи, злато клинци.

Че ше иде по полето,

да обиде синорето.

Да обиде есенното,

есенно класило ли е.

Да обиде пролетното

пролетното вретени ли

Леле Георги, свети Георги.

Свети Георги весел пойде,

весел пойде сардит дойде.

Стара майкя го попита

леле Георги, свети Георги.

Весел пойде, сардит дойде

Леле мамо, стара мамо,

есенно ми не класило,

пролетно не вретенило.

Разсърди се свети Гьорги,

та си зема боздугана,

та удари църна земя.

За три дни есено класило,

За два пролетното вретенило.

Та се увесели свети Георги

Леле Георги, свети Георги.

Песен припевка за люлките на Гергьовден

Записана през1993 година от Станислав Владимиров. Слушана от Елена Митева

Петел клечи на бунище.

Деян ти, ресан ти, ресни кос, зелен лос,