СЛЕДИЗБОРНО... Меракът на чичо Денчо (1899) от Михалаки Георгиев

- Море нека те враг носи... пуста оса, що си се навъртела като стар бекярин край моминско хоро!

Оно такава живинка бива досадна и на безработни хора, а камо ли на кака Въла чичова Денчова, дека от тъмни зори запретнала скутове и ръкаве, па все не може да вташе. "Ззззз... зът... бррн..." - налита пак осата над главата на кака Въла и не я оставя на мира.

- Море опустело ти и бръмчането, и чудото, напаст ниедна - сърдито отвръща кака Въла и маха над глава с ръце, оцапани до лактите с тестото, що замесваше за погача за път на чичо Денчо.

А майсторка беше кака Въла на погачите, както що беше майсторка и на баниците, и на всичко, що мине през нейна ръка. Дваж по-голем масторлък силеше сега кака Въла, като знаеше, че едната погача ще носи армаган чак на министро у София.

Гле, гле, покрай осата щех да забравя да ви кажа, че чичо Денчо из село Глухово и министро из София беха на така, като два реда зъбци на цигански дарак.

Ама ще речете: откъде-накъде!

Ех, "има си крушка опашка, а понекога и на опашката дръжка!" Що не донася времето на тоя свет? Понекога дохожда ред, та и владика бабува!... Оно, кога доде до зор, не пита ни откъде си, ни що си, ами доде, па те натисне, па... де... шавай, ако можеш!...

На такъв зор беше изпаднал и министро из София. Дошло му ред да обикаля свето по селата, за да ги кандърдисва да държат с него, демек, ти го кажи, да теглят откъде неговата партия. Па както за всичко, така и за тая работа требват хора. А чичо Денчо е човек, роден за тая работа - като че максус е смарладисан чак из Стамбул. Като рече он да кандърдише некого - мани, брате, било и отскочило!... Хортува, хортува, като че из книга чете, па все излеко, па все кротко, а селяните го зяпат у уста, па се узверат, като че да са се наяли буника, яли лудото биле. Замая ги, замая, па като им рече: "Ете, бракьо, нали е черно!"... - а они по него: "От черно - по-черно"; а ако им рече: "Ама, бракьо, мене ми се види малко бело" - а они по него: "Бело, ами! От бело - по-бело!..."

Такъв ми ти е тоя чичо Денчо, па иди та не му ставай дост, па макар пет пъти да си министър на тоя свет! Ако не вервате мене, що ви казвам за чичо Денчо, а вие питайте самия министър, па нека он да ви каже. Ама пак много не се захващам, че ще ви каже баш правото; много е лесно и да скриви, ако дип не му понесе; санким, министър е, та му се може.

Ама колко и да скриви, все ще ви каже, че чичо Денчо му свърши работата баш таман... Свърши я, та отскочи. От радост и кеф, като седеха на софрата колено до колено, министро обеща на чичо Денчо, че като доде у София, каквото ще да му посака, и думата му нема да стане надве. Ех, елбете, голем човек, и думата му голема.

Тая дума я помни чичо Денчо, па я помни и кака Въла.

*** *** ***

Доста време се мина оттогава, откогато чичо Денчо седеше колено до колено със своя големец гост и го канеше:

- Де-де - чашка ми е, чашка ти е, - да живее партията!...

Мина се доста време, па преминаха и много бели през главите на хората: колко обирници минаха, колко рабуши резаха, колко пътнини събираха, колко пътища разваляха... Бог да ги съди! Караха, караха, докато удари кремък на железо!... Настана немотия, па ха: ни насам, ни натам; дошло, та се некак заякнало, па де, върти го, ако можеш!...

Замисли се, загрижи се свет, па се замислиха и загрижиха и глуховчане, а с них и чичо Денчо.

Едни опрели очи у земи, други подпрели длан на чело, а трети делят по некоя клечка и всички чекат да им каже чичо Денчо каква би тая работа с неговия дост министър, дето едно им думаше, а пък друго върши... Дъжд чекаха, а оно градушка им доде!... Мъчи се чичо Денчо да кандърдисва селяните, хортува божем, ама хич не му върви некак из гърлото, запиня му гърлото, като че е глътнал една капа зелени скоруши. Най-после, като виде, че удари на запримчуване, а он им каза, че кандисва да иде на селски есап у София, за да види със своя дост как да нареди тая работа, за да отлекне на селото.

Кандисаха глуховчане и се поусмириха.

Чичо Денчо се накани за път, та затова и кака Въла се сети да прати една погача на доста на своя мъж, като не забрави да припомни на чичо Денчо за онова, дека му казал министърът, че думата на чичо Денчо нема надве да се скърши. Оно, истина, и чичо Денчо не е вчерашен, помни харно он що му е речено, ама като рече и кака Въла - по-харно... два клинци по-яко стегат.

*** *** ***

Три дни се лута чичо Денчо по Софията като прилеп, кога сбърка, па влезне у некоя черква! Що се е зверил и що се е чудил - сам он си знае. Три дни се лута, а шест пъти тропа на портата на своя дост и все не може да го види и да му даде погачата. Мисли си, мисли чичо Денчо, па се чуди и мае каква е тая управия - по зор, отколкото и на воденица! Барем там, колко и да чекаш, все ще ти доде ред, а това чудо, дошло май некакво такова, мисли си чичо Денчо, дека ни се води, ни се кара!...

Беля!... Цела беля и неволя.

Погачата се ствърди, та стана като камък, а чичо Денчо все още не може да види министро. Па по сега и да го види, та зер ще му я носи, тава нема да я прави на попара!... "Наврага му и погачата, мисли си чичо Денчо, като нема късмет, нема и да яде, ама барем другото да се свърши, що е за вършене!..."

Виде чичо Денчо, че тая работа нема да върви така, както е пошла, ами мисли си на памет: "Чекай да му обърна другия край." Стана, та пак на портата на министро и пак тропа. Дохожда жандаринът и му казва, че министърът си има работа, та не може никого да приеме. Чичо Денчо понавъси вежди и му отвърна:

- Ама я чуй... Иди ти, та му кажи нему, че му е дошел дост от Глухово; кажи му: чичо Денчо е тука, кажи, оня чичо Денчо, дека си с него ял и пил колено до колено; разбра ли ме, момче, така му кажи!... Кажи му още, че оттука нема да се поклатя, докато не го видя; глуховчане го пратили, кажи му, максус от него.

Капка по капка - дупка пробива. И чичовата Денчова дума проби, ама докато да пробие, той си сам знае що виде и пати.

*** *** ***

- ...Натиснало ни зло и патило, па ако душа носиш, молиме те, селски, куртулисвай ни от беля, че пропаднахме вече! Цело село гине, па друг колай нема, освен да се изследваме... дотам е допрело!...

Нарежда чичо Денчо, хубаво нарежда човекът, хортува, като кога из книга чете, ама каква полза, какъв селямет?... Като се опнал оня министър, като берберски каиш, па си знае все едната: не може, та не може!...

- Ама какво да не може бе, джанъм, нали божем беше думата, че ти ще му намериш колая да се поотслаби малко, да поолабавее... оти ни е много притиснало, много ни е назорило, па сме пощурели от чудо какво ще правим и що ще чиним, като требва от една овца да се дерат две кожи: и ланската, па и сегашната!... Така дума обирнико: "Ще дерем, каже, и по две, па и по три, оти ако я вазе, каже, не дерем, а оно министро мене ще одере, па моята кожа, дума, ми е по-свята от вашата!..." Така дума, вервай ме, те, един кръст имам, ако те лъжем. Он дума, а селяне се узвериле, вси наред, па от чудо забравиле и кой е от них мъжко, и кой е женско! Та ще те молим, дай некоя хартия да му носим на тоя обирник, та да куртулишеме селото... Като кум те молим, дай ми две-три лакърдии нишан на една хартия да му носим, та хем он да миряса, хем село да отдъхне.

*** *** ***

Когато чичо Денчо разтваряше пазвата да прибере нишано, що му даде министро, написан на хартия, той съгледа белега от червения конец, що му беше пришила кака Въла връх пазвата на ризата, за да се сети и за оная дума, дека не бива на две да се чупи. И много харно е сторила кака Въла, защото без този белег чичо Денчо, мутлак, щеше да си забрави. А поръчката на кака Въла беше много важна. Омръзнало й беше жената да гледа, че се изредиха коя ли не да става кметица у село, а само нейният Денчо още не може да се закмети, та и она малко да се пошири по село като кметица, така ни, за инат на душманките.

- Те, каже, с червен конец ще бележим, та, мутлак, да се сбъдне: па като идеш там, у София, при министро, а ти му кажи: "Де сега да те видим, господине министре, дали ти е думата дума, или ще бъде надве!..." Кажи му така и така, па кажи: "Ете, това сакам от тебе, па това ти е."

Тези думи до една, що му беше казала кака Въла, си припомни чичо Денчо, като сучеше между пръстите си червения конец. Сука го, сука, па пружи ръка, та се почеса зад тила и си дума на акъла:

"Маке, голема работа, кмет! Па барем да има некой келепир, а оно, като да тражим по чурупката на яйцето руно!... Що ми е кмет, кога има друго и по-лесно, па и по-харно!..." Мислите на чичо Денчо взеха да се разтакат, както що се разтакат белите паужини есенно време на хубав ден. Той прекара през ума си всичко, що беше видел тези неколко дни в столицата, и като се сетеше за едно нещо, що му беше баш по кеф на сърцето, а той усети, че му става нещо така харно, харно, като кога се накади с оман.

Чичо Денчо пак пружи ръка, та се почеса зад тила, пооткашля се и като завърте в ръце разсеяно калпака си, обърна се към министра некак свенливо и му дума:

- Е па сега рекох да ти речем и за мене една лакърдия: ...оно, знаеш, не е, да речеш, санким, че съм дип-дип баш приритал за това, ама, есапим си, ако може друг, да го речеме, оно па защо да не съм я?... Ха?...

Въпросителният поглед на министра, придружен от една досада, изписана на лицето му, посмути малко чича Денча, та захвана да предъвкува думите си, като наведе неволно глава към гърди. При това навеждане съзре повторно червената нишка и една бърза мисъл прелете през ума му, както що прелита лястовица пред дъжд приземи. Тази мисъл го поокопити и той се обърна към министъра с един тон, който показваше едно самосъзнание на спечелено достойнство:

- Та оно, санким, ако сакаш по право, ти си ми сам рекъл, че кога доде време да ти сакам нещо, а ти нема да ми пречупиш думата надве, а? Помниш ли, че го рече?

Немаше какво, а требваше министро да признае, че наистина е дал такова обещание, та затова и запита чичо Денчо какво иска.

- Та какво да ти речем - поде пак чичо Денчо, - оно, домашните думаха, ако може нещо да стане с кметството, ама я сега тука видох по-сгодни работи в София, па, рекох, що чем там, по-харно тук, некак по-сефалия место ми се чини. Оно, истина, че може пък баш всичко и да не ми иде отръки... Ете, да го речеме, да сакам да станем нещо у судо, може да требва много да се писува, та да не е баш като за мене!... Па и за друга работа, да го речем, пак може да не я нагода! Те, мислим си, ако речеш, санким, да ме караш да стана хекимин, пак не би уйдисало, и то не че не знам да лекувам... маке, я щом съм научил от стрина Божана, бог да я прости... мани, мани... тридесет хекимини за пара, ама пак ще река, че и затова немам дип мерак, оти сега тражат и от хекимите да писуват. Па и това де, кажи го, дека са жандарето, и оно баш много не ми се харесва: хем много кахърлия работа, хем пак требва и там да се писува...

Чичо Денчо се поспре, като че се двоумеше как да подбере по-убедителни думи, та да спечели благоразположението на министра. Той изтри с ръкав потта от челото си, пристъпи неколко пъти от единия крак на другия, па опре очи у земи и продължи:

- Една работа видох, що прави човек, и, право да ти кажа, такава работа хваща окото на човека и, нека да си го кажем, баш ми остана мерак на нея; та ако си държиш на лакърдията, а оно, като бъде за нея, ще кандиша!... А инак, да речеш, много сгодна дошла пущината: ни требва да скиташ, ни требва снага да кършиш, ни пък требва при нея да се писува. Жива сгода... вервай ми, таман като за мене.

Сенката от досада, що бе засенила лицето на министра, се загуби и се замени от едно любопитство, та запита чича Денча каква е тая работа, за която му останало мерак на сърцето.

Чичо Денчо се усмихна и пошавна с десния си мустак, а това значеше за него, че единият крак му е вече в зенгията. Той се изстъпи некак по-тържествено и почна със сияюще лице да разказва как неговото остро око е могло да направи цело откритие:

- Оня ден, като минувам през Градската градина, гледам, набрал се свет в един куп, а бандата на войниците засвирила, па свири-свири, та перчинът да ти се разиграе. Приближим се, па гледам как свирят. Има едни, коджамити зор виждат, еле ония с големите бурии... Мани, брате, то да си издухаш и джигера. На тупанджиите по им е лесна работата, ама пък тупанете са големи, та и това не е малка беля, да мъкнеш толков тупан. Един с тупан, друг със свирка, трет с тремпе, всеки по нещо на зор турнат. Ама, гледам, един стои пред них, па хванал една клечка, на, такава така, нема ни колко две педи, па ни духа, ни у тупан бие, а само си върти така на ветър клечката, божем и он нещо върши. Гледам го, гледам, па си мислим: "Ех, весела му майкя, тоя да знае, че живот живее - без мъка печалба!..." Та ако можеш да ме туриш уместо него на тая работа, баш бих ти казал сполай!... А, право да ти кажем, знам, че ще въртим по-харно от него клечката, та затова, санким, и толкова мерак имам на тая работа...