Рожден ден! Рожден ден, който празнува всяко живо същество. Рождения ден на Спасителя!Стоим смълчани в днешния Бъдни вечер, взираме се в небесата и чакаме. Чакаме чудото. Чакаме ярката, невеществена светлина на Витлеемсака звезда да озари небесата. Ослушваме се да чуем ангелската песен „Слава във висините Богу, на земята - мир, между човеците – благоволение! Ангелските гласове се сливат с тези на коледарите които пеят „Стани нине господине”. Чудно и приказно. Днес обаче звездата, огряла света преди две хиляди години я няма в небесата! Свети в сърцата и душите ни! Нейните отблясъци са във всеки от нас. В чест на Неговия рожден ден всички, вярващи и невярващи си отправяме благопожелания, разменяме си подаръци. Но да не забравяме и Рожденника! Какво ли да му подарим! Та Той иска от нас съвсем малко. Да се обичаме един другиго, като Той ни обича! Да сме милостиви, както Той ни помилва! Да помагаме на немощните и страдащите, както Той ни помага! Да изтрием една детска сълза и направим едно дете щастливо, както той отри сълзите ни! Нека си пожелаем на Неговия рожден ден да сме живи и здрави, да отворим сърцата си за мира и любовта, да работим за благото на Отечеството! Не всички да ни благославят коледарите с благослова си :
„ А скочи Боже, та поможе!
Сваде пата патувааме и тука ни пат нанесе, у нашего господина, домакина. Заварииме го на ядене и пиене, на честна трапеза. Той ни се зарадва, та ни нагости, напои и ни подари кантара леба, пещера сирене и брава месо, а него Господ го подари с честити синове, по-честити щерки. Те биле през гора вещи, през поле – бръзи. Що гониле – стигнале, що ги гонило отминало, та го гониле три дена и три нощи. Стигнале го под вита танка ела, дек се дели сребро и злато. Кому с паница, кому с лажица, а на нашего домакина, кило и половина и колесница.
Речете си дружино Амин!"
Амин !
петък, декември 24, 2010
понеделник, ноември 08, 2010
АРХАНГЕЛОВ ДЕН ВЪВ ВАКАРЕЛ
Във вакарелската покрайнина християнския празник Събор на св.Архангел Михаил /Архангелов ден/ в миналото се празнува като семеен празник. На този празник никъде в покрайнината не се организират събирания на обочища, събори в махалите или на параклисите.
Задължително в семействата се коли курбан овца, като кожата се дарява на църквата. Домакинята приготвя обреден хляб с квас погача квасник подпечатен с домашния просфорен печат, който всяко семейство е притежавало. Възрастните ходят на черква и след черква до късно вечерта се служат служби.
Арахангеловските служби във Вакарел са продължение на времената на робството, когато в повечето християнски празници вакарелецът е отдавал почит на Бога в домашна обстановка.
Събират се по трима, а някъде и повече възрастни мъже, които обикалят наред махалата. Влизат в къщите, където в одаята е приготвена трапеза. На трапезата е поставена паница от курбана, обредния хляб и чаша вино. Службарите сядат около трапезата. Най- възрасният от службарите взима чашата с вино, отпива трипъти, като произнася благословия. След като свършва благословията разчупва хляба. Всички хапват по малко по трошка и отиват в друга къща.
След като изпратят службарите и домашните сядат около трапезата.
Благословия за домашна служба на Арахангеловден. Ззаписана през 1963 година от Василка Илиева. Слушана от Атанас Костадинов Илиев от м. Селянин. Произнася се на трапезата в навечерието на Арахангеловден от водача на службарите – 3 възрастни мъже, които по ред посещават къщите в махалата.
Водача на службарите вдига чашата отпива и започва да благославя:
Да ни е на помащ свети Арангел днешен! Помози боже!
Какво го дочекааме таа година весело и пуно сичко, догодина още по-весело! Помози боже!
Таа година с чаша, догодина с возилница! Помози боже!
Що се служи днеска литургия по църкви и манастири, едната благословия да бъде за нашия домакин! Помози боже!
Какво дочекааме свети Арангела, така да дочекаме Коледа и свети Васил със златни пръстене!Помози боже!
Така да дочекаме Възкресение Христово с червено яйце! Помози боже!
Така да дочекаме свети Георгия с вакли курбане! Помози боже!
Така да дочекаме свети Спас със зелен клас, свети Петър с кръстати кръсци! Помози боже!
Така да дочекаме свети Илия с високи купни! Помози боже!
Така да дочекаме света Богородица, да закрили си народ, та и нашия домакин! Помози боже!
Така да дочекаме си божи угодници!Помози боже!
Отпива втори път от чашата и продължава да благославя:
А и таа втора за Божа опора, за свети Сава и Варвара, що дръжат небо и земя, да дръжат и нашия домакин! Помози боже!
Да ни е на помощ света Горица - Зеленица!
А наздраве! Да са на нашия домакин и чест и берекет! Помози боже!
Отпива трети път от чашата и продължава да благославя:
А таа трета за добра среща на Панталеа Патника, що бие кални друми, тевни нощи. Помози боже!
Да не дели орача от сиви волове, от черно оране, да не дели коняра от добри коне, от честита сермия! Помози боже!
Да не дели овчара от добра дружина, от сиво стадо, от зли цета! Помози боже!
Що сеем да се роди, отземи да расте, отнебо да тече! Помози боже!
Що оди да се плоди! Помози боже!
Що гоним да стигаме, що ни гони да оттичаме! Помози боже!
За що се фанем, филизе да пущи!Помози боже!
По башка да печелим, заедно да се сбираме, да ядем и пием, зло да не видим!Помози боже!
Кога сме най-зле, се така да сме, на такива чесни трапези, да ядем, да пием, зло да не видим!Помози боже!
Задължително в семействата се коли курбан овца, като кожата се дарява на църквата. Домакинята приготвя обреден хляб с квас погача квасник подпечатен с домашния просфорен печат, който всяко семейство е притежавало. Възрастните ходят на черква и след черква до късно вечерта се служат служби.
Арахангеловските служби във Вакарел са продължение на времената на робството, когато в повечето християнски празници вакарелецът е отдавал почит на Бога в домашна обстановка.
Събират се по трима, а някъде и повече възрастни мъже, които обикалят наред махалата. Влизат в къщите, където в одаята е приготвена трапеза. На трапезата е поставена паница от курбана, обредния хляб и чаша вино. Службарите сядат около трапезата. Най- възрасният от службарите взима чашата с вино, отпива трипъти, като произнася благословия. След като свършва благословията разчупва хляба. Всички хапват по малко по трошка и отиват в друга къща.
След като изпратят службарите и домашните сядат около трапезата.
Благословия за домашна служба на Арахангеловден. Ззаписана през 1963 година от Василка Илиева. Слушана от Атанас Костадинов Илиев от м. Селянин. Произнася се на трапезата в навечерието на Арахангеловден от водача на службарите – 3 възрастни мъже, които по ред посещават къщите в махалата.
Водача на службарите вдига чашата отпива и започва да благославя:
Да ни е на помащ свети Арангел днешен! Помози боже!
Какво го дочекааме таа година весело и пуно сичко, догодина още по-весело! Помози боже!
Таа година с чаша, догодина с возилница! Помози боже!
Що се служи днеска литургия по църкви и манастири, едната благословия да бъде за нашия домакин! Помози боже!
Какво дочекааме свети Арангела, така да дочекаме Коледа и свети Васил със златни пръстене!Помози боже!
Така да дочекаме Възкресение Христово с червено яйце! Помози боже!
Така да дочекаме свети Георгия с вакли курбане! Помози боже!
Така да дочекаме свети Спас със зелен клас, свети Петър с кръстати кръсци! Помози боже!
Така да дочекаме свети Илия с високи купни! Помози боже!
Така да дочекаме света Богородица, да закрили си народ, та и нашия домакин! Помози боже!
Така да дочекаме си божи угодници!Помози боже!
Отпива втори път от чашата и продължава да благославя:
А и таа втора за Божа опора, за свети Сава и Варвара, що дръжат небо и земя, да дръжат и нашия домакин! Помози боже!
Да ни е на помощ света Горица - Зеленица!
А наздраве! Да са на нашия домакин и чест и берекет! Помози боже!
Отпива трети път от чашата и продължава да благославя:
А таа трета за добра среща на Панталеа Патника, що бие кални друми, тевни нощи. Помози боже!
Да не дели орача от сиви волове, от черно оране, да не дели коняра от добри коне, от честита сермия! Помози боже!
Да не дели овчара от добра дружина, от сиво стадо, от зли цета! Помози боже!
Що сеем да се роди, отземи да расте, отнебо да тече! Помози боже!
Що оди да се плоди! Помози боже!
Що гоним да стигаме, що ни гони да оттичаме! Помози боже!
За що се фанем, филизе да пущи!Помози боже!
По башка да печелим, заедно да се сбираме, да ядем и пием, зло да не видим!Помози боже!
Кога сме най-зле, се така да сме, на такива чесни трапези, да ядем, да пием, зло да не видим!Помози боже!
петък, октомври 22, 2010
ЗА НАРОДНИТЕ ЧИТАЛИЩА, ЦЪРВУЛИТЕ И АРИСТОКРАЦИЯТА И ОЩЕ НЕЩО...
В началото на октомври композиторът Валентин Пензов в интервю за информационната агенция за Югозападна България Sandanski1.com (http://sandanski1.com)сподели свои мисли за народните читалища. „Българските читалища в днешния им вид - по модел и емоции от времето на турското робство, са отживелица, стана много скъпо да се издържат" твърди за изданието Пензов. На страницата на агенцията във фейсбук се разгоря емоциална дискусия, от малко но разгорещени посетители, повечето от които извън читалищните дейци, не познават устройството, целите, дейността, управлението и финансирането на читалищата. Изчаках разумния срок, в който някой от наблюдаващите дейността на читалищата да вземе отношение, най-малко от читалищата на Община Сандански, но след тяхното мълчание, двадесет и петгодишния живот отдаден на читалищното дело ме задължава да взема отношение. Бях се заклел да не убеждавам убедени агитатори и да не споря с хора, които дават оценки на читалището, без да знаят къде са входните им врати, но тук случая не е такъв, особено за Валентин Пензов, който многокротно е канен да журира фестивали. Съществуват два начина да се ситуира моят отговор – емоционален и прагматичен. Избрах втория за да се разбере с малко данни за читалищата в България.
Композиторът акцентира върху библиотечната дейност, като я поставя в центъра на читалището, което не отговаря на истината и не представя читалищния живот в органическата му цялост. Съгласно Закона за Народните читалища „Целите на народните читалища са да задоволяват потребностите на гражданите, свързани със: развитие и обогатяване на културния живот, социалната и образователната дейност в населеното място, където осъществяват дейността си; запазване на обичаите и традициите на българския народ; разширяване на знанията на гражданите и приобщаването им към ценностите и постиженията на науката, изкуството и културата; възпитаване и утвърждаване на националното самосъзнание; осигуряване на достъп до информация. За постигане на целите читалищата извършват основни дейности, като: уреждане и поддържане на библиотеки, читални, фото-, фоно-, филмо- и видеотеки, както и създаване и поддържане на електронни информационни мрежи; развиване и подпомагане на любителското художествено творчество; организиране на школи, кръжоци, курсове, клубове, кино- и видеопоказ, празненства, концерти чествания и младежки дейности; събиране и разпространяване на знания за родния край; създаване и съхраняване на музейни колекции съгласно Закона за културното наследство; предоставяне на компютърни и интернет услуги.Народните читалища могат да развиват и допълнителна стопанска дейност, свързана с предмета на основната им дейност, в съответствие с действащото законодателство, като използват приходите от нея за постигане на определените в устава им цели. Народните читалища не разпределят печалба.” И няма читалище в България, което да не извършват миним три от тези дейности.
Изкуствен е и повдигнатия въпрос за „селските и градски читалища и твърдението че и най-малкото село има читалище, в което „стоят някакви хора, които цял ден си копаят фъстъците, отиват само вечер в читалището и правят по една репетиция в седмица? Това е не скъпо, а баснословно скъпо удоволствие" В противовес на твърдението на Пензов малко данни, събирането на които ми отне известно време. В Република България има 252 града и 5076 села, обединени в 264 общини и 28 облласти. В регистъра на министерство на културата са регистрирани 3486 читалища, от които 156 в София. 227 читалища са в областните центрове, от които във Варна 26, в Пловдив 29, и по около 9-13 в другите областни градове. С най малък брой са Благоевград и Силистра – по 2, Враца,Добрич, Монтана, Разград и Търговище по три. 214 са в останалите градове или в страната има общо 587 градски читалища. В 2869 села има селски читалища, което е съвсем малко над 50% от селата. Финансирането на читалищата се извършва от Републиканския бюджет чрез общинските бюджети по системата на делегирани от държавата дейности в областта на културата и в някои общини чрез субсидии за местни дейности в областта на културата. Съгласно Закона за републиканския бюджет за 2010г и единните разходни стандарти за финансиране на делегираните от държавата дейности чрез общинските бюджети през 2010 г.приети с РМС 937 изменено с РМС 463 от 2010г., за читалищата са субсидирани 6775 бройки със стандарт по 5777.30 лв или общо 39127700лв. Ако приемем, че всички тези средства са за заплати, то поне 30% от тази сума или 11738310 лв. ще се върнат отново в Републиканския бюджет под формата на осигуровки и данък общ доход. Или за заплати в читалищата ще се изплатят 27389390лв., което прави средномесечен нетен доход по 336лв. Това обаче е идеалния случай. Реално много читалища разчитат на тази субсидия за осигуряване на издръжката и реално щатните служители получават чисто възнаграждение по 280 – 300 лв. Има и читалища, които не получават субсидии, а секретарите, които организират дейността работят чисто по възрожденски за сведение на г-н Пензов (справка с. Лозен общ.Любимец, с. Полянци и с. Мухово общ. Ихтиман и др.) Не са малко читалищата, които правят истинска еквилибристика, за да оцелеят финасово. Не са редкост и читалищата, в които секретарите работят на половин ден, или поне по три месеца се регистрират в бюрата по труда. Много малко от читалищата и то градските, могат да реализират приходи от наеми и то при ограничено търсене. От друга страна това направи от читалищните дейци най-добрите автори и реализатори на различни проекти, финансирани от фондации и програми. Така в села и градове се изградиха множество информационни, културно-инфрмационни или туристически информационни центрове, дневни социални центрове, младежки клубове и други форми. Ако се направи проучване на резултатите то ще стане видно, че след общините, читалищата са най многобройните бенифициенти реално получили и вложили само и единствено в обществен интерес средства по различни програми.
По данни на Националния статистически институт ежегодно в читалищния живот участвуват 264420 самодейци от 25г. до 65 г.от които 132895 жени и 131525 мъже, 201180 в градовете и 63240 в селата. Поне още толкова са и децата, т.е. през читалищните зали ежегодно преминават в различни форми половин милион души. Тази армия от стари и млади изпълнители до този момент е участвувала по данни на МК в два национални събора на народното творчество, 183 международни, месни и регионални фестивали за изворен фолклор, 174 фестивали на любителското творчество, 120 литературни конкурси и вечери, 70 детски фестивали, 1 фестивал на аматьорските театри и един фестивал на аматьорското кино. Десетки хиляди са и децата, изучаващи чужди езици и изкуство в школите на читалищата. Който иска да се запознае с музейните и етнографски сбирки на читалищата, да заповяда на страницата на читалищата въ фейсбук, където може да види снимки от различни сбирки. Само като пример мога да спомена, че Народно читалище „Гео Милев” гр. Момин проход общ. Костенец, притежава най-богатата колекция в страната от екземпляри от Ихтиманската носия и екземпляри от шита дантела - кене „самоковска шиена дантела”
Препоръчвам на г-н Пензов да проучи и ситуацията в самата община Сандански, която дава за пример. Там са регистрирани 20 читалища със субсидирани 46 бройки с обща субсидия от 283600лв. за делегирани от държавата дейности в читалищата. Не съм сигурен колко от тези средства са за читалищата, но и така да е питам само колко са тези средства на фона на средствата, изразходвани само за трите вечери на Пирин фолк. А градското читалище издържа ансамбъл за народни песни и танци, женска група за автентичен фолклор, духов оркестър, детска вокална група, формация за стари градски песни, драматичен любителски театър, школи и курсове. Нека сравним продукцията на читалищните състави и останалите една, или две формации и галерии, изключая „Леб и вино”. Поне според официалния сайт на общината резултатът ще бъде поне десет към едно. И в края бих препоръчал на композитора да посети скорошния фестивал „Малишево пее”, за да вид кои състави ще се явят.
До тук с цифрите и статистиката. Щях да завърша, ако едно нещо не ме подразни особено много. „Ето защо някои с "Митро, ле Митро" и "Ай да идем, Яно!" изкараха цял живот, до пенсия.” Ей бай Пензов, не едни, ами много ще изкарат и дано даде бог никога да не се забравят, а винаги да се пеят. Междувпрочем прехвалените аристократи от Англия дават луди пари да учат български народни песни, и без да могат да говорят български пеят "Ай да идем, Яно!" та гласовете им кънтят. Ами Американците, японците, французите, гърците и др. които, дойдоха при „цървулковците” в Копривщица и Рожен, да видят това чудо, наречено автентичен български фолклор. Посочете ми господин Пензов, друга една, такава организация, която ще съхранява българското без печалба. Фолк певците ли???.
Убеден съм господин Пензов, че въпреки такива като Вас читалищата ше съществуват, защото оцеляват не по волята на някои персони, а защото проповядват хуманизъм, творят хармония и красота, създават и разпространяват културни ценности. Народните читалища ги има, само и единствено заради желанията и потребностите на хората от определена общност. От малкото селце, през хилядния град, та даже и в милионната столица. Съществуват за това, че обединяват усилията на хиляди членове на настоятелства, проверителни комисии, щатни работници и служители, и най-вече самодейци, превърнали принадлежността си към читалището от занимание в кауза.
Композиторът акцентира върху библиотечната дейност, като я поставя в центъра на читалището, което не отговаря на истината и не представя читалищния живот в органическата му цялост. Съгласно Закона за Народните читалища „Целите на народните читалища са да задоволяват потребностите на гражданите, свързани със: развитие и обогатяване на културния живот, социалната и образователната дейност в населеното място, където осъществяват дейността си; запазване на обичаите и традициите на българския народ; разширяване на знанията на гражданите и приобщаването им към ценностите и постиженията на науката, изкуството и културата; възпитаване и утвърждаване на националното самосъзнание; осигуряване на достъп до информация. За постигане на целите читалищата извършват основни дейности, като: уреждане и поддържане на библиотеки, читални, фото-, фоно-, филмо- и видеотеки, както и създаване и поддържане на електронни информационни мрежи; развиване и подпомагане на любителското художествено творчество; организиране на школи, кръжоци, курсове, клубове, кино- и видеопоказ, празненства, концерти чествания и младежки дейности; събиране и разпространяване на знания за родния край; създаване и съхраняване на музейни колекции съгласно Закона за културното наследство; предоставяне на компютърни и интернет услуги.Народните читалища могат да развиват и допълнителна стопанска дейност, свързана с предмета на основната им дейност, в съответствие с действащото законодателство, като използват приходите от нея за постигане на определените в устава им цели. Народните читалища не разпределят печалба.” И няма читалище в България, което да не извършват миним три от тези дейности.
Изкуствен е и повдигнатия въпрос за „селските и градски читалища и твърдението че и най-малкото село има читалище, в което „стоят някакви хора, които цял ден си копаят фъстъците, отиват само вечер в читалището и правят по една репетиция в седмица? Това е не скъпо, а баснословно скъпо удоволствие" В противовес на твърдението на Пензов малко данни, събирането на които ми отне известно време. В Република България има 252 града и 5076 села, обединени в 264 общини и 28 облласти. В регистъра на министерство на културата са регистрирани 3486 читалища, от които 156 в София. 227 читалища са в областните центрове, от които във Варна 26, в Пловдив 29, и по около 9-13 в другите областни градове. С най малък брой са Благоевград и Силистра – по 2, Враца,Добрич, Монтана, Разград и Търговище по три. 214 са в останалите градове или в страната има общо 587 градски читалища. В 2869 села има селски читалища, което е съвсем малко над 50% от селата. Финансирането на читалищата се извършва от Републиканския бюджет чрез общинските бюджети по системата на делегирани от държавата дейности в областта на културата и в някои общини чрез субсидии за местни дейности в областта на културата. Съгласно Закона за републиканския бюджет за 2010г и единните разходни стандарти за финансиране на делегираните от държавата дейности чрез общинските бюджети през 2010 г.приети с РМС 937 изменено с РМС 463 от 2010г., за читалищата са субсидирани 6775 бройки със стандарт по 5777.30 лв или общо 39127700лв. Ако приемем, че всички тези средства са за заплати, то поне 30% от тази сума или 11738310 лв. ще се върнат отново в Републиканския бюджет под формата на осигуровки и данък общ доход. Или за заплати в читалищата ще се изплатят 27389390лв., което прави средномесечен нетен доход по 336лв. Това обаче е идеалния случай. Реално много читалища разчитат на тази субсидия за осигуряване на издръжката и реално щатните служители получават чисто възнаграждение по 280 – 300 лв. Има и читалища, които не получават субсидии, а секретарите, които организират дейността работят чисто по възрожденски за сведение на г-н Пензов (справка с. Лозен общ.Любимец, с. Полянци и с. Мухово общ. Ихтиман и др.) Не са малко читалищата, които правят истинска еквилибристика, за да оцелеят финасово. Не са редкост и читалищата, в които секретарите работят на половин ден, или поне по три месеца се регистрират в бюрата по труда. Много малко от читалищата и то градските, могат да реализират приходи от наеми и то при ограничено търсене. От друга страна това направи от читалищните дейци най-добрите автори и реализатори на различни проекти, финансирани от фондации и програми. Така в села и градове се изградиха множество информационни, културно-инфрмационни или туристически информационни центрове, дневни социални центрове, младежки клубове и други форми. Ако се направи проучване на резултатите то ще стане видно, че след общините, читалищата са най многобройните бенифициенти реално получили и вложили само и единствено в обществен интерес средства по различни програми.
По данни на Националния статистически институт ежегодно в читалищния живот участвуват 264420 самодейци от 25г. до 65 г.от които 132895 жени и 131525 мъже, 201180 в градовете и 63240 в селата. Поне още толкова са и децата, т.е. през читалищните зали ежегодно преминават в различни форми половин милион души. Тази армия от стари и млади изпълнители до този момент е участвувала по данни на МК в два национални събора на народното творчество, 183 международни, месни и регионални фестивали за изворен фолклор, 174 фестивали на любителското творчество, 120 литературни конкурси и вечери, 70 детски фестивали, 1 фестивал на аматьорските театри и един фестивал на аматьорското кино. Десетки хиляди са и децата, изучаващи чужди езици и изкуство в школите на читалищата. Който иска да се запознае с музейните и етнографски сбирки на читалищата, да заповяда на страницата на читалищата въ фейсбук, където може да види снимки от различни сбирки. Само като пример мога да спомена, че Народно читалище „Гео Милев” гр. Момин проход общ. Костенец, притежава най-богатата колекция в страната от екземпляри от Ихтиманската носия и екземпляри от шита дантела - кене „самоковска шиена дантела”
Препоръчвам на г-н Пензов да проучи и ситуацията в самата община Сандански, която дава за пример. Там са регистрирани 20 читалища със субсидирани 46 бройки с обща субсидия от 283600лв. за делегирани от държавата дейности в читалищата. Не съм сигурен колко от тези средства са за читалищата, но и така да е питам само колко са тези средства на фона на средствата, изразходвани само за трите вечери на Пирин фолк. А градското читалище издържа ансамбъл за народни песни и танци, женска група за автентичен фолклор, духов оркестър, детска вокална група, формация за стари градски песни, драматичен любителски театър, школи и курсове. Нека сравним продукцията на читалищните състави и останалите една, или две формации и галерии, изключая „Леб и вино”. Поне според официалния сайт на общината резултатът ще бъде поне десет към едно. И в края бих препоръчал на композитора да посети скорошния фестивал „Малишево пее”, за да вид кои състави ще се явят.
До тук с цифрите и статистиката. Щях да завърша, ако едно нещо не ме подразни особено много. „Ето защо някои с "Митро, ле Митро" и "Ай да идем, Яно!" изкараха цял живот, до пенсия.” Ей бай Пензов, не едни, ами много ще изкарат и дано даде бог никога да не се забравят, а винаги да се пеят. Междувпрочем прехвалените аристократи от Англия дават луди пари да учат български народни песни, и без да могат да говорят български пеят "Ай да идем, Яно!" та гласовете им кънтят. Ами Американците, японците, французите, гърците и др. които, дойдоха при „цървулковците” в Копривщица и Рожен, да видят това чудо, наречено автентичен български фолклор. Посочете ми господин Пензов, друга една, такава организация, която ще съхранява българското без печалба. Фолк певците ли???.
Убеден съм господин Пензов, че въпреки такива като Вас читалищата ше съществуват, защото оцеляват не по волята на някои персони, а защото проповядват хуманизъм, творят хармония и красота, създават и разпространяват културни ценности. Народните читалища ги има, само и единствено заради желанията и потребностите на хората от определена общност. От малкото селце, през хилядния град, та даже и в милионната столица. Съществуват за това, че обединяват усилията на хиляди членове на настоятелства, проверителни комисии, щатни работници и служители, и най-вече самодейци, превърнали принадлежността си към читалището от занимание в кауза.
вторник, август 03, 2010
СТРАСТИТЕ БЪЛГАРСКИ 2... И все пак нищо не може да ме убеди, че две читалища са нормално нещо в село с 400 жители.
Ако вече си спомняте на 12.юли написах публикация, за това как политическите страсти в една община, а оказа се и в едно село са съумяли да разделят хората в едно китно българско село в две читалища. Едното създадено преди 85 години, а другото през 2009г. И това все в едната цел - културното развитие и духовния просперитет на хората от с. Лозен общ. Любимец. Тези дни получих писмо от Елена Атанасова, кмет на Лозен и Председател на Народно читалище "Родолюбие 2009" в селото, в което индиректно ме упреква, че съм писал едностранчиво, от позициите само на едната страна. Ама хак ми е. Та малко ли са моите проблеми с нашето читалище, та се нагърбвам и с чужди. Но всичко това, което се случва в Лозен сме го преживели и ние във Вакарел, а и като човек отдал 25 години на читалищната кауза се чувствувам съпричастен.
Та докато четях писмото на госпожа Атанасова изведнъж в съзнанието ми изплува една случка с премъдрия израилев библейски цар Соломон известен, като най-справедливия съдия в годините преди Христа. Веднъж в двореца дошли две жени по някакъв си съседски проблем. Изправила се едната, изложила проблема и зачакала. След минути размисъл царят отсъдил " Права си, жено." Станала втората и изложила въпроса от нейната гледна точка. Царят помислил, поклатил глава и отсъдил " И ти си права, жено." Тогава един от присъстващите племенни вождове(колена израилеви) от израилевия народ се изправил и се обърнал към Соломон " Царю Соломоне въпреки, че си надарен с премъдрост, ти не си никакъв съдия." Без ни най-малко да се засегне Соломон му отговорил " И ти си прав"
И след това отклонение да се върнем на писмото. В него най - пространно Атанасова ме убеждава, че не общината, а неотстъпчивостта на настоятелството е причината за състоянието на нещата. Припомня богатия културен живот и отбелязва заслугата на две дами Тянка Варсанова и Светлана Герджикова, работили в читалището. Но след 90г. и според нейните думи читалищния живот замира.
Разказва за формирането на Дамски клуб "Българка", за организирането на празници и възстановяването на обичаи, в желанието на жените от дамския клуб да станат читалищни членове. В едно е много права, ако им е отказано членство в читалището. Ако са искали да станат членове и да развиват дейност и им е отказано, то с този си акт Настоятелството на читалището е извършило нарушение на моралните и законовите норми. Първо, защото по никой начин и с никакви мотиви този акт не може да се оправдае, и второ съгласно Закона за народните читалища Народните читалища са традиционни самоуправляващи се български културно-просветни сдружения в населените места, които изпълняват и държавни културно-просветни задачи. В тяхната дейност могат да участват всички физически лица без оглед на ограничения на възраст и пол, политически и религиозни възгледи и етническо самосъзнание. Само едно заявление и платен годишен членски внос са достатъчни един човек да стане член на читалището. Прекратяването на членството е в приоритета на Общото събрание.
И от тук нататък също прозира на политика. Намесват се политически страсти, кметски балотажи, тем подобни, в които в различна степен са намесени и двете страни.
В позицията и на двете страни се вижда ясно обаче ролята на общинското ръководство, въпреки, че едната страна напада, а другата се стреми да не замесва.
Пита се в задачата къде е общинското ръководство на Община Любимец и не само това, което е в момента. а всички от последните двадесет години? Как функционира Лозенското читалище от 1990 до 2004г. и на никого ли не направи впечатление? Защо е пренебрегнат закона от 1996г? След като през това време не е имало де юре читалище на кого е оставена грижата за библиотечния фонд? Защо като през 2004г. е спечелен проект за ремонт на сградите на читалищата, само това в Лозен е пренебрегнато, въпреки, че сградата в която се помещава е публична общинска собственост, и същата е оставена да се руши? Как са рапределени 8 щатни бройки, субсидирани от Министерство на културата със субсидия в числово изражение над 40 000 лв? Предвидените по държавния и общинския бюджет средства за читалищна дейност разпределят ли се между читалищата от комисия с участието на представител на съответната община, на всяко читалище от общината и предоставят ли се на читалищата за самостоятелно управление. С решение на общинския съвет читалищата финансират ли се допълнително над определената от държавата субсидия със средства от собствените приходи на общината? При недостиг на средства за ремонта и поддръжката на читалищна сграда средствата осигуряват ли се от общинския съвет?...
Все въпроси, на които според мен Община Любимец дължи отговор. И това не е изключение. Над 80% от общинските ръководства в страната дължат отговор на тези, част от тези или подобни въпроси. И то не на мен, не на читалищните дейци от страната, не на министерства и ведомства, а на своите граждани.
До тук с фактите. Ние от страна можем всичко да говорим, но всичко е в ръцете на жителите на Лозен. Малко трябва. Да отстъпят мъничко и двете страни. И вярвам, че могат да го направят, защото както виждам и двете страни милеят по свой си начин за селото си, и у двете има желание да работят за осмисляне на живота в него, за културния просперитет на жителите на Лозен. Едно е ясно в такива спорове победители и победени няма. Всички са губещи и най-вече общото читалищно дело. Такива спорове на дребно се използват от власт имащите, за да говорят постоянно за реформи в читалищата.
И накрая, само защото още от началото навлязох в тази каша, защото дълбоко уважавам труда на Елена Атанасова и Христо Янъков, на членовете и самодейците и на двете читалища, постигнали с доброволен труд това, което читалища със щатен персонал двама и повече човека не са постигнали, с нетърпение очаквам логичния и единствено възможен завършек - раждането на Народно читалище "Просвета и Родолюбие 2010, най-късно 2011г." с. Лозен
Иначе, иначе всуе е напразно!
Та докато четях писмото на госпожа Атанасова изведнъж в съзнанието ми изплува една случка с премъдрия израилев библейски цар Соломон известен, като най-справедливия съдия в годините преди Христа. Веднъж в двореца дошли две жени по някакъв си съседски проблем. Изправила се едната, изложила проблема и зачакала. След минути размисъл царят отсъдил " Права си, жено." Станала втората и изложила въпроса от нейната гледна точка. Царят помислил, поклатил глава и отсъдил " И ти си права, жено." Тогава един от присъстващите племенни вождове(колена израилеви) от израилевия народ се изправил и се обърнал към Соломон " Царю Соломоне въпреки, че си надарен с премъдрост, ти не си никакъв съдия." Без ни най-малко да се засегне Соломон му отговорил " И ти си прав"
И след това отклонение да се върнем на писмото. В него най - пространно Атанасова ме убеждава, че не общината, а неотстъпчивостта на настоятелството е причината за състоянието на нещата. Припомня богатия културен живот и отбелязва заслугата на две дами Тянка Варсанова и Светлана Герджикова, работили в читалището. Но след 90г. и според нейните думи читалищния живот замира.
Разказва за формирането на Дамски клуб "Българка", за организирането на празници и възстановяването на обичаи, в желанието на жените от дамския клуб да станат читалищни членове. В едно е много права, ако им е отказано членство в читалището. Ако са искали да станат членове и да развиват дейност и им е отказано, то с този си акт Настоятелството на читалището е извършило нарушение на моралните и законовите норми. Първо, защото по никой начин и с никакви мотиви този акт не може да се оправдае, и второ съгласно Закона за народните читалища Народните читалища са традиционни самоуправляващи се български културно-просветни сдружения в населените места, които изпълняват и държавни културно-просветни задачи. В тяхната дейност могат да участват всички физически лица без оглед на ограничения на възраст и пол, политически и религиозни възгледи и етническо самосъзнание. Само едно заявление и платен годишен членски внос са достатъчни един човек да стане член на читалището. Прекратяването на членството е в приоритета на Общото събрание.
И от тук нататък също прозира на политика. Намесват се политически страсти, кметски балотажи, тем подобни, в които в различна степен са намесени и двете страни.
В позицията и на двете страни се вижда ясно обаче ролята на общинското ръководство, въпреки, че едната страна напада, а другата се стреми да не замесва.
Пита се в задачата къде е общинското ръководство на Община Любимец и не само това, което е в момента. а всички от последните двадесет години? Как функционира Лозенското читалище от 1990 до 2004г. и на никого ли не направи впечатление? Защо е пренебрегнат закона от 1996г? След като през това време не е имало де юре читалище на кого е оставена грижата за библиотечния фонд? Защо като през 2004г. е спечелен проект за ремонт на сградите на читалищата, само това в Лозен е пренебрегнато, въпреки, че сградата в която се помещава е публична общинска собственост, и същата е оставена да се руши? Как са рапределени 8 щатни бройки, субсидирани от Министерство на културата със субсидия в числово изражение над 40 000 лв? Предвидените по държавния и общинския бюджет средства за читалищна дейност разпределят ли се между читалищата от комисия с участието на представител на съответната община, на всяко читалище от общината и предоставят ли се на читалищата за самостоятелно управление. С решение на общинския съвет читалищата финансират ли се допълнително над определената от държавата субсидия със средства от собствените приходи на общината? При недостиг на средства за ремонта и поддръжката на читалищна сграда средствата осигуряват ли се от общинския съвет?...
Все въпроси, на които според мен Община Любимец дължи отговор. И това не е изключение. Над 80% от общинските ръководства в страната дължат отговор на тези, част от тези или подобни въпроси. И то не на мен, не на читалищните дейци от страната, не на министерства и ведомства, а на своите граждани.
До тук с фактите. Ние от страна можем всичко да говорим, но всичко е в ръцете на жителите на Лозен. Малко трябва. Да отстъпят мъничко и двете страни. И вярвам, че могат да го направят, защото както виждам и двете страни милеят по свой си начин за селото си, и у двете има желание да работят за осмисляне на живота в него, за културния просперитет на жителите на Лозен. Едно е ясно в такива спорове победители и победени няма. Всички са губещи и най-вече общото читалищно дело. Такива спорове на дребно се използват от власт имащите, за да говорят постоянно за реформи в читалищата.
И накрая, само защото още от началото навлязох в тази каша, защото дълбоко уважавам труда на Елена Атанасова и Христо Янъков, на членовете и самодейците и на двете читалища, постигнали с доброволен труд това, което читалища със щатен персонал двама и повече човека не са постигнали, с нетърпение очаквам логичния и единствено възможен завършек - раждането на Народно читалище "Просвета и Родолюбие 2010, най-късно 2011г." с. Лозен
Иначе, иначе всуе е напразно!
вторник, юли 20, 2010
ЗНАЙ СВОЙ РОД...Развитие на традиционният мъжки костюм във Вакарелската покрайнина.
Въпреки, че мъжкият костюм традиционно търпи по бързо развитие и е по-беден на апликации и аксесоари, той има своето място в трдиционната народна култура в страната като цяло и във Вакарелската покрайнина в частност.
Освен у Дершвам минал през Вакарел през 1555 година и Дриш от 1718г. сведения за мъжкия костюм на вакарелци намираме у Евлия Челеби, минал през Вакарел в средата на 17в. и у английския пътешественик Франсис Херве от 1837г. , като всички свидетелстват за това, че дрехите на населението от този край е от бяла аба. Свидетелство за това намираме и в картината на Никола Образописов "Селско хоро в Самоковска околия от 1892г.", литографии на пътешественици от 1874г., както и снимка от сайта Ретро България.
При проучването във Вакарел през 1931г. проф Гунчо Гунчев по спомени на стари вакарелци възстановява следното описание на белодрешния мъжки костюм. По кройката си тази стара бяла носия по нищо не се е отличаваот носията около Освобождението. Върху ризата се обличало също така елече без ръкави дорамче с отвор, подобен на този на женските сукна. То, заедно с ризата, се напъхвало в чеширите. Върху него, обикновено в празничен ден, се облича клинато елече, след което следва клината аба. Те се обшивали със синя, а по-рядко с черна вълнена или козинява връв. Препасвали се с черен пояс. Носели саморъчно изработени царвуле от нещавена кожа. Всички без изключение имали чомбаси,който се сплитали на една или две плитки. Първите чомбаси са отрязани през 1872-1873 г., когато започва работата около ж.п. линията, от заетите в нея чужденци. Старите хора пускали бради, защото било редно човек да умре с брада. Главата си покривали с гугла, която шиели сами. През периода на промяната, различен за различните махали, носията се е смесвала, бели чешири със самочерка аба. Споменът за белодрешената носия, остава и в годините около освобождението и до войните тъй като съществува традиция първите чешири, които се ушиват на всяко момче, да бъдат от бело бало. Тях терзията ушивал безплатно. Освен това преди и около освобождението при сватба има обичай младоженецът да бъде наметнат с бял ямурлук япунджак, с нахлупена качулка кюляф (островърха шапка - бел. ред.), който почти закривал лицето му. Бял япунджак се носели също така кума и настойника, стария сват старойкята (стария сват). В годините след войните дори има настойници с бял япунджак, когато вече той е бил премахнат за младоженеца и кума.
В годините около и след освобождението традиционният мъжки костюм придобива следната метаморфоза.
Ризите, които тогава се носят, са от тънка бяла вълна с ръкави и яка от памук или от вълна и коноп два пати вуна, два пати качища. Те имат малка извърната якичка, изплетена отдолу с дантела или украсена с мъниста. Ръкавите са широки и се издават навън. От горната си страна са с бродерия с обшити с чекмета. Долната част на тялото се облича с чешире. Върху ризата се облича елече без ръкави. Отворът му е подобен на женските сукна. Пъха се заедно с ризата в чеширите. Отгоре се облича второ клинато елече, чиито долни краища се отдалечават от тялото поради особената си клинообразна кройка. Ергените опасвали чеширите си обикновено с червен пояс, а женените - с черен църн пояс. Върху него се препасвал кожен колан силяф, служещ за поставяне на разни необходими предмети. Най-отгоре се облича клината аба. Всичките горни дрехи се обточват със синя или черна вълнена или козинява връв. Всички горни дрехи са от самочерка бало, домашно тъкан вълнен шаяк, сбиван на тепавица, като при влаченето на вълната за него бялата се смесва с естествено кафява вълна. На долната снимка, направена от Гунчо Гунчев през 1930г. е представен дядо Славе Даутов от м. Банчовци, един от последните носители на старата вакарелска носия.
В годините около и след войните мъжкия костюм придобива следния вид.
Ризата е къса, стига до средата на бедрата. Прави се от бяло памучно платно, с ръкави, които отдолу се стесняват и закопчават при китката. Носят се и вълнени ризи с памучни ръкави и памучни яки. Тя е единственият представител на долното облекло, тъй като гащи не се носят. Всички горни дрехи са направени от самочерка бало при влаченето се размесва вълна от бели и черни овце или се боядисват с химически бои в кафяв цвят. Върху ризата се облича елече. То е високо и стига до врата. Закопчава се откъм дясната страна най често с телени копчета. Украсено е обикновено с два реда върви или гайтани. Напъхва се в чеширите и се опасна с черен, или тъмносин домашно тъкан пояс, дълъг 2-4 м. Лете и при работа елечето се оставя отвън. Върху него се облича при по-студено време и на празник къса аба, отворена отпред, без копчета, но добре прилепваща към тялото. Поясът трябва да се подава под нея поне 4-5 пръста. Чеширите потурите са многократно надиплени, но без дъно. Крайниците им, закопчани с телени копчета, се притискат плътно към прасците, като задържат с това и чорапите. Завързват се с гащник, ремък, прекаран през задиплената горна част учкур. Чеширите са нагласени да се извръщат, или предната част да става задна и обратно. За тази цел нужния за мъжките панталони отвор проабак при тях се намира и отпред, и отзад. Той не се закопчава, а се крие в многото дипли.
Кройката на мъжка носия, както и наименованията на отделните дялове, от които е ушита, може да се види на схемата изработена от Гунчо Гунчев през 1930г.
І. Аба. 1. Пола. 2. Клин. 3. Алтица. 4. Ракав (ръкав, мн.ч. - ракаве). Іа - гръб на абата. 1. Стан. 2. Клин. 3. Алтица. 4. Ракав. 5. Колчак. Гайтаните са обтока.
ІІ. Чешире. а) ногавица; б) байряк; в) проабак; г) гютлук; д) джеб (мн.ч. - джебове), е) учкур; ж) гащник (ремък), 3. Вадица (въдица - желязна кукичка).
ІІІ. Елече. 1. Пулове. 2. Дупки. 3. Рамо. 4. Пола (мн.ч. поли - двете части на предницата). Гърбът е цял плат; също се казва пола.
Всички връхни дрехи се украсяват при ушиването от терзията с черен гайтан обтока
При влажно, мъгливо и студено време се намята ямурлук япунджак,
ушит от шаяк от козинява прежда тъкан от мутафчии или от самочерка бало, който се закопчава отпред само с едно дървено копче - петля. Япунджакът с ръкави се нарича фераджа.
Върху грубите, с тъмен цвят домашни чорапи, обуват цървуле, или груби купешки обувки или гумени цървули, а по богатите иособено ергените чизми. Много се носят също така и панагюрски щавени цървули. Зиме се носят и навуща, които обикновено се връзват с тънки ремъци, като за тази цел от тях се правят отгоре и отдолу колелета, а в средата се кръстосват.
Главата се покрива с гугла, малък кожен калпак. Носи се и цилиндричният калпак, наричан карнобатска шапка, защото се прави от хубави карнобатски агнешки кожи. Лете между мъжете преобладават евтините сламени шапки. Малките момчета носят до 5-6-годишна възраст само дълга риза, а върху нея менте - дълго до глезените клинато абе. Зиме най-отгоре се обличат кожусе, направени само от кожи или от бало и подплатени с кожи.
Ергенската носия, се прави по-салтанатлия. Обшита е с повече гайтан. Чеширите се правят отгоре по-широки, за да се диплят повече, също така и по-широки около коляното, за да се навеждат върху него. Такива чешири наричат шалваре.
След като белият япунджак се изоставя, младоженците започват да се венчават с бален кожух, направен от самочерка бало. Главата си обвиват обаче с бял пояс пещемал. На елечето си затъквали китка и кърпа със зашити към нея жълтици. Много по-отдавна се забулват с пещемал с други цветове. Има запазени спомени за сини пещемали, обнизани с мъниста, пулове и пари. Тези сватбени дрехи се носят независимо от годишното време.
Постепенно с годините традиционният мъжки костюм губи значението си, като в края та тридесетте и началото на четиредесетте години на 20в. се изоставят чеширите и абата, като започват да се шият панталони със специална кроика бричове. Вместо абите широко навлизат шаячните палта своеобразен тип сако.
За голямо съжаление в днешно време има един напълно запазен комплект от мъжки традиционен костюм без риза и два комплекта аби в колекцията на читалището.
Въпреки, че не са атрактивни като женските, мъжките костюми във Вакарел имат своето място при изясняването на веществената културна история на населението от Вакарелската покрайнина.
Освен у Дершвам минал през Вакарел през 1555 година и Дриш от 1718г. сведения за мъжкия костюм на вакарелци намираме у Евлия Челеби, минал през Вакарел в средата на 17в. и у английския пътешественик Франсис Херве от 1837г. , като всички свидетелстват за това, че дрехите на населението от този край е от бяла аба. Свидетелство за това намираме и в картината на Никола Образописов "Селско хоро в Самоковска околия от 1892г.", литографии на пътешественици от 1874г., както и снимка от сайта Ретро България.
При проучването във Вакарел през 1931г. проф Гунчо Гунчев по спомени на стари вакарелци възстановява следното описание на белодрешния мъжки костюм. По кройката си тази стара бяла носия по нищо не се е отличаваот носията около Освобождението. Върху ризата се обличало също така елече без ръкави дорамче с отвор, подобен на този на женските сукна. То, заедно с ризата, се напъхвало в чеширите. Върху него, обикновено в празничен ден, се облича клинато елече, след което следва клината аба. Те се обшивали със синя, а по-рядко с черна вълнена или козинява връв. Препасвали се с черен пояс. Носели саморъчно изработени царвуле от нещавена кожа. Всички без изключение имали чомбаси,който се сплитали на една или две плитки. Първите чомбаси са отрязани през 1872-1873 г., когато започва работата около ж.п. линията, от заетите в нея чужденци. Старите хора пускали бради, защото било редно човек да умре с брада. Главата си покривали с гугла, която шиели сами. През периода на промяната, различен за различните махали, носията се е смесвала, бели чешири със самочерка аба. Споменът за белодрешената носия, остава и в годините около освобождението и до войните тъй като съществува традиция първите чешири, които се ушиват на всяко момче, да бъдат от бело бало. Тях терзията ушивал безплатно. Освен това преди и около освобождението при сватба има обичай младоженецът да бъде наметнат с бял ямурлук япунджак, с нахлупена качулка кюляф (островърха шапка - бел. ред.), който почти закривал лицето му. Бял япунджак се носели също така кума и настойника, стария сват старойкята (стария сват). В годините след войните дори има настойници с бял япунджак, когато вече той е бил премахнат за младоженеца и кума.
В годините около и след освобождението традиционният мъжки костюм придобива следната метаморфоза.
Ризите, които тогава се носят, са от тънка бяла вълна с ръкави и яка от памук или от вълна и коноп два пати вуна, два пати качища. Те имат малка извърната якичка, изплетена отдолу с дантела или украсена с мъниста. Ръкавите са широки и се издават навън. От горната си страна са с бродерия с обшити с чекмета. Долната част на тялото се облича с чешире. Върху ризата се облича елече без ръкави. Отворът му е подобен на женските сукна. Пъха се заедно с ризата в чеширите. Отгоре се облича второ клинато елече, чиито долни краища се отдалечават от тялото поради особената си клинообразна кройка. Ергените опасвали чеширите си обикновено с червен пояс, а женените - с черен църн пояс. Върху него се препасвал кожен колан силяф, служещ за поставяне на разни необходими предмети. Най-отгоре се облича клината аба. Всичките горни дрехи се обточват със синя или черна вълнена или козинява връв. Всички горни дрехи са от самочерка бало, домашно тъкан вълнен шаяк, сбиван на тепавица, като при влаченето на вълната за него бялата се смесва с естествено кафява вълна. На долната снимка, направена от Гунчо Гунчев през 1930г. е представен дядо Славе Даутов от м. Банчовци, един от последните носители на старата вакарелска носия.
В годините около и след войните мъжкия костюм придобива следния вид.
Ризата е къса, стига до средата на бедрата. Прави се от бяло памучно платно, с ръкави, които отдолу се стесняват и закопчават при китката. Носят се и вълнени ризи с памучни ръкави и памучни яки. Тя е единственият представител на долното облекло, тъй като гащи не се носят. Всички горни дрехи са направени от самочерка бало при влаченето се размесва вълна от бели и черни овце или се боядисват с химически бои в кафяв цвят. Върху ризата се облича елече. То е високо и стига до врата. Закопчава се откъм дясната страна най често с телени копчета. Украсено е обикновено с два реда върви или гайтани. Напъхва се в чеширите и се опасна с черен, или тъмносин домашно тъкан пояс, дълъг 2-4 м. Лете и при работа елечето се оставя отвън. Върху него се облича при по-студено време и на празник къса аба, отворена отпред, без копчета, но добре прилепваща към тялото. Поясът трябва да се подава под нея поне 4-5 пръста. Чеширите потурите са многократно надиплени, но без дъно. Крайниците им, закопчани с телени копчета, се притискат плътно към прасците, като задържат с това и чорапите. Завързват се с гащник, ремък, прекаран през задиплената горна част учкур. Чеширите са нагласени да се извръщат, или предната част да става задна и обратно. За тази цел нужния за мъжките панталони отвор проабак при тях се намира и отпред, и отзад. Той не се закопчава, а се крие в многото дипли.
Кройката на мъжка носия, както и наименованията на отделните дялове, от които е ушита, може да се види на схемата изработена от Гунчо Гунчев през 1930г.
І. Аба. 1. Пола. 2. Клин. 3. Алтица. 4. Ракав (ръкав, мн.ч. - ракаве). Іа - гръб на абата. 1. Стан. 2. Клин. 3. Алтица. 4. Ракав. 5. Колчак. Гайтаните са обтока.
ІІ. Чешире. а) ногавица; б) байряк; в) проабак; г) гютлук; д) джеб (мн.ч. - джебове), е) учкур; ж) гащник (ремък), 3. Вадица (въдица - желязна кукичка).
ІІІ. Елече. 1. Пулове. 2. Дупки. 3. Рамо. 4. Пола (мн.ч. поли - двете части на предницата). Гърбът е цял плат; също се казва пола.
Всички връхни дрехи се украсяват при ушиването от терзията с черен гайтан обтока
При влажно, мъгливо и студено време се намята ямурлук япунджак,
ушит от шаяк от козинява прежда тъкан от мутафчии или от самочерка бало, който се закопчава отпред само с едно дървено копче - петля. Япунджакът с ръкави се нарича фераджа.
Върху грубите, с тъмен цвят домашни чорапи, обуват цървуле, или груби купешки обувки или гумени цървули, а по богатите иособено ергените чизми. Много се носят също така и панагюрски щавени цървули. Зиме се носят и навуща, които обикновено се връзват с тънки ремъци, като за тази цел от тях се правят отгоре и отдолу колелета, а в средата се кръстосват.
Главата се покрива с гугла, малък кожен калпак. Носи се и цилиндричният калпак, наричан карнобатска шапка, защото се прави от хубави карнобатски агнешки кожи. Лете между мъжете преобладават евтините сламени шапки. Малките момчета носят до 5-6-годишна възраст само дълга риза, а върху нея менте - дълго до глезените клинато абе. Зиме най-отгоре се обличат кожусе, направени само от кожи или от бало и подплатени с кожи.
Ергенската носия, се прави по-салтанатлия. Обшита е с повече гайтан. Чеширите се правят отгоре по-широки, за да се диплят повече, също така и по-широки около коляното, за да се навеждат върху него. Такива чешири наричат шалваре.
След като белият япунджак се изоставя, младоженците започват да се венчават с бален кожух, направен от самочерка бало. Главата си обвиват обаче с бял пояс пещемал. На елечето си затъквали китка и кърпа със зашити към нея жълтици. Много по-отдавна се забулват с пещемал с други цветове. Има запазени спомени за сини пещемали, обнизани с мъниста, пулове и пари. Тези сватбени дрехи се носят независимо от годишното време.
Постепенно с годините традиционният мъжки костюм губи значението си, като в края та тридесетте и началото на четиредесетте години на 20в. се изоставят чеширите и абата, като започват да се шият панталони със специална кроика бричове. Вместо абите широко навлизат шаячните палта своеобразен тип сако.
За голямо съжаление в днешно време има един напълно запазен комплект от мъжки традиционен костюм без риза и два комплекта аби в колекцията на читалището.
Въпреки, че не са атрактивни като женските, мъжките костюми във Вакарел имат своето място при изясняването на веществената културна история на населението от Вакарелската покрайнина.
четвъртък, юли 15, 2010
ЗНАЙ СВОЙ РОД...Традиционният женски костюм във Вакарелската покрайнина.
Основанията за определяне на по – голяма част от селищата във Вакарелската планина като покрайнина се крият в географското положение, историческото и етнографско развитие и административното им устройство. Освен с. Вакарел, (до 1959г. м.Хановете) във Вакарелдската покрайнина влизат още пръснатите от двете страни на международния път и железопътна линия София - Истамбул 24 вакарелски махали (от 2000г. села) Бърдо, Джамузовци, Бузяковци, Пановци, Богдановци, Ръжана, Мечковци, Драгиовци, Селянин, Бальовци, Млечановци, Крушовица, Яздирастовци, Полиовци, Брънковци, Семковци, Поповци, Банчовци и Пауново. За една общност на населението във Вакарелската планина доказателства ни дават и еднаквите, говорни особености, общите белези на облеклото, строежът на къщите и устното народно творчество.
Традиционното облеклото се приема за определящо сред белезите в етнокултурната характеристика на дадена общност, съотносим по своята значимост с езика. То е първият видим показател, основен в опозициите „свой-чужд”, „ние-другите”. Със своите обединителни и разграничителни функции, то е културният двойник на човека, неговото второ „Аз” в системата на материалните вещи. Разгледано в исторически план, то носи специфика, която отразява основни периоди от съществуването и развитието на населението. На тази база, то фокусира етнически общото и специфичното, съхранявайки локалните особености и варианти на културата.
Първите сведения за облеклото на живеещото във Вакарелската покрайнина население намираме у Дершвам минал през Вакарел през 1555 година. “Те имат бедна носия. Мъжете имат абени дрехи. Жените имат на ушите си обеци от мед, цинк или стъкло. Около шията си имат стъклени мъниста, а около ръцете медни гривни." Според Дриш (1718 г.) , "Мъжете имат чомбаси. Калпаците им са от овча кожа. Жените са облечени с дълъг сукман, който във вид на риза стига до петите. Препасват се с шарен пояс. Кичат се с тежки сребърни обеци, също такива пръстени, различни стари пари, камъчета, шарени стъкла, картинки и цветя. На главите си носят извънредно голяма шапка, висока около един аршин, чиято горна част е най-широка".
Традиционното женско облекло, на което могат да се проследят следите е от сукманен тип, което повтаря елементите на този тип облекло - сукман, риза, престилка, забрадка. Вакарелската женска носия е част от групата на Ихтиманският тип традиционен женски костюм, който е характерен за селищата в Ихтиманска Средна гора от Ихтиманска община, с.Габра от Елин Пелинска община, гр. и с. Костенец и с. Василица от Костенска община, Беловска община гр. и с Белово, и селата от общината, Селата от община Лисичово, и част от селата от община Септември(Славовица, Карабунар, Виноградец, Бошуля и др. В селищата от Вакарелската покрайнина, тя има някои характерни черти на аксесоарите, които дават основание проф.Вакарелски и проф Гунчев да я обособят като отделна подгрупа Вакарелска носия, което наименование ще използвам по-надолу.
Ризата е дълга, туникообразна с дълги ръкави.
Преди Освобождението и първите години след това се носят бели вълнени вунени и конопени къчишни. Често срещани са и ризите тъкани едновременно от вълна и коноп два пати вуна, два пати качища От памучен плат се изработват вътрешни сменяеми нагръдници пердета, декорирани със семпла шевица
След освобождението ръкавите и полите започват да се шият от памучно платно, а след войните целите ризи се шият от памучно пратно. Поради това, че населението е бедно и купува преден памук ниско качество, платното за ризите се бели, като неколкократно се потапя във вода и се суши на слънце. Жените сами кроят и ушиват ризите. Полите на ризите и ръкавите се украсяват със шита дантела - кене.
Честа практика е да се правят само поли, които се прикачат към ризата в празнични дни.
Сукманът във Вакарелската покраинина е от късоклинест тип с широки клинове отстрани, които започват от областта на талията. Клиновете се превиват и пристягат от престилката. Клиновете правят сукмана много практична дреха, тъй като той може да се отпуска по воля, когато жената е бременна или напълнее. Този сукман е известен сред вакарелското населението под името сукно
При проучванията си във Вакарел през 30г. на ХХв. Проф.Гунчо Гунчев дава следната скица на вакарелското сукно.
Наименованието на отделните части на сукното са следните: а) стан; б) клин; в) ракаве; г) алтица; д) пазви; е) джеб; ж) обтока.
Сукното се шие от селски шивачи, терзии, които кроят и шият в домовете на клиентите си. Женският костюм се изработва от черно боядисан домашно тъкан и сбиван на тепавица шаякбало За боядисване се използва отвара от шикалки кара боя След появата на химическите бои, започват да се носят и тъмно сини, морави и масленозелени сукна. Освен че ушива сукното, терзията поставя и гайтанената украса около пазвата и полите, обтоката. На долните снимки са показани обтоки около пазвата и полите на сукното независимо от украсата му.
Обтоката се изработва от три реда черен гайтан, чрез който се оформя плетеница. След това се оформя бордюр върху плата или върку червен вълнен ширит от цветени гайтани, червено-жъл или червено бял и сърмен, които се зашиват за сукното. Жените и девойките сами след това укасяват сукното около пазвата и по полите. Сукното има къси до над лактите ръкави. В ранния период те са покрити изцяло с червен или ален гладък вълнен плат чоа , върху която с купени разноцветни вълнени конци спаня и с коприна се извезват различни фигурки и цветя - ръкаве. В горния край на ръкава, при рамото, се слага кръжило от ресни от спаня. Около Освобождението украсата на сукното около пазвата и полите е също главно от спаня. Наред с нея има цветен гайтан, маниста, пулове и русоп, бяла метална тел, усукана с памук. От двете страни на пазвата има бабки - няколко ивици с колелца от спаня. Обточен е и джоба на сукното. Този сукман носи името шарено сукно. На долната снимка от 1915г. на "Нешънъл географик", на която са показани младоженци от Вакарел, жената е с шарено сукно. За съжаление за сега не са известни запазени екземпляри от шареното сукно. Представа за него може да се получи от традиционната женска носия от самоковските села, Доспей, Мала църква, Говедарци.
В периода около войните и след това сукманът претърпява промени откъм украсата. В зависимост от материалите за украсата са известни пет разновидности на сукното. Манистено, жълт талтър, бял талтър, литак и жаби и кокарено сукно.
Манистеното сукно е разновидност на женския сукман във Вакарелската покрайнина Наименованието си получава от украсата около пазвата и полите, която се изработва най-често във вид на цветя от дребни бели и зелени маниста.
Жълтият талтър е втора разновидност на женския сукман сукното във Вакарел. Нарича се така отново заради украсата. Около пазвата и полите със жълта сърмена нишка се изработват фигурки на цветя. Цветната обтока около пазвата и полите е комбинация от червен и жълт сърмет гайтан.
Белият талтър се отличава от жълтия, в това че за украсата се използва сребриста сърмена нишка, а цветната обтока е от комбинация от червен и сребрист съмен гайтан.
Литакът е сукно, при което украсата около пазвата и полата е изработена от сърмени ширити и паети с червено манисто в средата. Цветният гайтан на обтоката е решен със жълти и червени сърмени гаитани. В зависимост от броя на редовете на паетите се различава и отделна разновидност жаби.
Кокарът е разновидност на сукното, при което за украса се използват готови галантерийни фигурки, изработени от пухкав памук и колосан плат, подобни на сегашните сватбени перца. Поради ограниченото му разпространение и нетрайността на украсата, също не могат да се намерят запазени екземпляри.
Ръкавите на всички видове сукна се покриват с памучен плат домашно тъкан на двуцветни ивици, най-често жълто и зелено - ръкаве. Срещат се ръкаве тъкани жълто и черно или жълто и червено. Към рамото и в долната част ръкавите се апликират с бордюр шита черна дантела. Всяка мома е приготвяла по двадесет, тридесет чифта ръкавев чеиза си, които заедно със свадбените кърпи пешкире, са били най-честия сватбен дар.
Около освобождението престилката футата е домашно тъкано на черни и сиви, черни и зелени зелени и бели ивици широко парче плат. От три страни се апликира с бордюри от шита дантела кене. Футата се прикрепва с широка плетена вълнена лента кондаци.
След войните 1912г.-1918г. престилката преткърпява промяна. Изработват се зелени вълнени и бели памучни фути. Отново зелените се апликират с шита дантела, изработена сьс зелени вълнени конци. Прикрепват се към сукното с лента плат от фин фабричен плат, черен или кафяв на цвят, най - често кадифе, черни или кафени кондаци
Белите престилки фути, заедно с широките дантелени нагръдници пердета се превръщат в запазена марка на вакарелки, благодарение огромния брой вакарелски момичета, работещи като слугини в София. Футата се изработва от широки ленти бял фино тъкан памучен плат, апликиран с широки бордюри шита дантела, или комбинация от шита и плетена на една кука дантели. Прикрепва се към сукното с бяла памучна или сатенена лента бели кондаци
Ежедневните престилки и престилките на възрастнните жени следват традиционната техника на изработване, домашно тъкан плат на ивици от два цвята, вече най често в зелен и черен цвят. Ежедневните престилки се прикрепват към сукното с плетени от вълна ленти , най често в кафяв или черен цвят плетени кондаци
Върху косите младите жени забраждат тъмнозелена забрадка от фин плат шамия
По възрастните забраждат големи черни кърпи каврак
Два от срещупаложните крайща на шамиите се апликират с шита дантела заръфлъци
Косите се сплитат на две плитки, в който се заплитат едри пари и маниста против урочасване на коцак. На челото се носи прочелник, изработен от маниста и ситни пари.
Старата зимна горна дреха е контоше, което се прави от бало. Отпред се украсява с фитили от лисичи кожи, кожи от пор или агне, а отвътре се подплатява с овчи кожи, които често се къносват, за да се червенее, когато се отвори. То е късо, стига до пояса и се закопчава само с едно копче, поставено в долната му част. Към контошетата се носят и ръкавици от зелена вълна, без пръсти. Някои подплатяват вътрешната страна на ръкавиците с червена чоха. Носят се още кожухчета, които са скроени като клинатата аба, но се подплатяват с кожи .
При венчавката булката облича върху сукното джубе – дълга, отдолу клинообразна горна дреха, без ръкави, отворена отпред. На главата и се поставя качул, островърха дълга качулка изработена от пояс. При самия сватбен обред булката носи пред лицето си телени висулки никял, които закриват лицето напълно. Джубето, качулът и никялът за сватби се вземат назаем.
Около войните постепенно отпада практиката на носене на прочелници. Контошетата са заменени с палта, които са подобни на старата дреха, но са по-дълги. Отпада качула и никяла при булките, които украсяват косите си с венчета от цветя и специални цветни воали, най често червени.
До войните обуват лятно време на бос крак калци - шарени чорапи без ходила, а през зимата шарени плетени чорапи. След войните чорапите стават едноцветни, най-често бели. За да не си наранят ръцете от лятната полска работа, носат плетени наракавници, които стигат до китката на ръката. Слагат ги и зимно време, за да топлят. При старата носия носят цървули или грубо изработени панагюрски кондри. След войните обуват всякакви видове женски обувки от пазара. За особен шик се счита носенето на папуци - чехли с високи токове, везани със сърма.
Под чуждо влияние във Вакарел се появяват спорадично и други женски дрехи като средногорските бръчници, фустанелите и касаците Най успешно се адаптират фустанелите. Правят се от памучно домашно платно на ивици от два цвята, обикновено червен и бял и черен и бял или едноцветни червени или жълти. Опасват се с едноцветни тъмнозелени фути с черни или кафяви кондаци. Носят се само лятно време. Младите момичета носят и касаци, сукна без ръкави и без клинове, което позволява да се носят без престилки. Украсени са като литаците.
Артентични снимки от Вакарел на вакарелски носии.
Вакарелка - 1894 художник Иван Мърквичка
Вакарелка - 1915г. фотограф Тодор Чипев
Снимки от сбирка "Женски традиционни костюми от Вакарел" на Народно читалище "Заря 1902г." с. Вакарел
Традиционното облеклото се приема за определящо сред белезите в етнокултурната характеристика на дадена общност, съотносим по своята значимост с езика. То е първият видим показател, основен в опозициите „свой-чужд”, „ние-другите”. Със своите обединителни и разграничителни функции, то е културният двойник на човека, неговото второ „Аз” в системата на материалните вещи. Разгледано в исторически план, то носи специфика, която отразява основни периоди от съществуването и развитието на населението. На тази база, то фокусира етнически общото и специфичното, съхранявайки локалните особености и варианти на културата.
Първите сведения за облеклото на живеещото във Вакарелската покрайнина население намираме у Дершвам минал през Вакарел през 1555 година. “Те имат бедна носия. Мъжете имат абени дрехи. Жените имат на ушите си обеци от мед, цинк или стъкло. Около шията си имат стъклени мъниста, а около ръцете медни гривни." Според Дриш (1718 г.) , "Мъжете имат чомбаси. Калпаците им са от овча кожа. Жените са облечени с дълъг сукман, който във вид на риза стига до петите. Препасват се с шарен пояс. Кичат се с тежки сребърни обеци, също такива пръстени, различни стари пари, камъчета, шарени стъкла, картинки и цветя. На главите си носят извънредно голяма шапка, висока около един аршин, чиято горна част е най-широка".
Традиционното женско облекло, на което могат да се проследят следите е от сукманен тип, което повтаря елементите на този тип облекло - сукман, риза, престилка, забрадка. Вакарелската женска носия е част от групата на Ихтиманският тип традиционен женски костюм, който е характерен за селищата в Ихтиманска Средна гора от Ихтиманска община, с.Габра от Елин Пелинска община, гр. и с. Костенец и с. Василица от Костенска община, Беловска община гр. и с Белово, и селата от общината, Селата от община Лисичово, и част от селата от община Септември(Славовица, Карабунар, Виноградец, Бошуля и др. В селищата от Вакарелската покрайнина, тя има някои характерни черти на аксесоарите, които дават основание проф.Вакарелски и проф Гунчев да я обособят като отделна подгрупа Вакарелска носия, което наименование ще използвам по-надолу.
Ризата е дълга, туникообразна с дълги ръкави.
Преди Освобождението и първите години след това се носят бели вълнени вунени и конопени къчишни. Често срещани са и ризите тъкани едновременно от вълна и коноп два пати вуна, два пати качища От памучен плат се изработват вътрешни сменяеми нагръдници пердета, декорирани със семпла шевица
След освобождението ръкавите и полите започват да се шият от памучно платно, а след войните целите ризи се шият от памучно пратно. Поради това, че населението е бедно и купува преден памук ниско качество, платното за ризите се бели, като неколкократно се потапя във вода и се суши на слънце. Жените сами кроят и ушиват ризите. Полите на ризите и ръкавите се украсяват със шита дантела - кене.
Честа практика е да се правят само поли, които се прикачат към ризата в празнични дни.
Сукманът във Вакарелската покраинина е от късоклинест тип с широки клинове отстрани, които започват от областта на талията. Клиновете се превиват и пристягат от престилката. Клиновете правят сукмана много практична дреха, тъй като той може да се отпуска по воля, когато жената е бременна или напълнее. Този сукман е известен сред вакарелското населението под името сукно
При проучванията си във Вакарел през 30г. на ХХв. Проф.Гунчо Гунчев дава следната скица на вакарелското сукно.
Наименованието на отделните части на сукното са следните: а) стан; б) клин; в) ракаве; г) алтица; д) пазви; е) джеб; ж) обтока.
Сукното се шие от селски шивачи, терзии, които кроят и шият в домовете на клиентите си. Женският костюм се изработва от черно боядисан домашно тъкан и сбиван на тепавица шаякбало За боядисване се използва отвара от шикалки кара боя След появата на химическите бои, започват да се носят и тъмно сини, морави и масленозелени сукна. Освен че ушива сукното, терзията поставя и гайтанената украса около пазвата и полите, обтоката. На долните снимки са показани обтоки около пазвата и полите на сукното независимо от украсата му.
Обтоката се изработва от три реда черен гайтан, чрез който се оформя плетеница. След това се оформя бордюр върху плата или върку червен вълнен ширит от цветени гайтани, червено-жъл или червено бял и сърмен, които се зашиват за сукното. Жените и девойките сами след това укасяват сукното около пазвата и по полите. Сукното има къси до над лактите ръкави. В ранния период те са покрити изцяло с червен или ален гладък вълнен плат чоа , върху която с купени разноцветни вълнени конци спаня и с коприна се извезват различни фигурки и цветя - ръкаве. В горния край на ръкава, при рамото, се слага кръжило от ресни от спаня. Около Освобождението украсата на сукното около пазвата и полите е също главно от спаня. Наред с нея има цветен гайтан, маниста, пулове и русоп, бяла метална тел, усукана с памук. От двете страни на пазвата има бабки - няколко ивици с колелца от спаня. Обточен е и джоба на сукното. Този сукман носи името шарено сукно. На долната снимка от 1915г. на "Нешънъл географик", на която са показани младоженци от Вакарел, жената е с шарено сукно. За съжаление за сега не са известни запазени екземпляри от шареното сукно. Представа за него може да се получи от традиционната женска носия от самоковските села, Доспей, Мала църква, Говедарци.
В периода около войните и след това сукманът претърпява промени откъм украсата. В зависимост от материалите за украсата са известни пет разновидности на сукното. Манистено, жълт талтър, бял талтър, литак и жаби и кокарено сукно.
Манистеното сукно е разновидност на женския сукман във Вакарелската покрайнина Наименованието си получава от украсата около пазвата и полите, която се изработва най-често във вид на цветя от дребни бели и зелени маниста.
Жълтият талтър е втора разновидност на женския сукман сукното във Вакарел. Нарича се така отново заради украсата. Около пазвата и полите със жълта сърмена нишка се изработват фигурки на цветя. Цветната обтока около пазвата и полите е комбинация от червен и жълт сърмет гайтан.
Белият талтър се отличава от жълтия, в това че за украсата се използва сребриста сърмена нишка, а цветната обтока е от комбинация от червен и сребрист съмен гайтан.
Литакът е сукно, при което украсата около пазвата и полата е изработена от сърмени ширити и паети с червено манисто в средата. Цветният гайтан на обтоката е решен със жълти и червени сърмени гаитани. В зависимост от броя на редовете на паетите се различава и отделна разновидност жаби.
Кокарът е разновидност на сукното, при което за украса се използват готови галантерийни фигурки, изработени от пухкав памук и колосан плат, подобни на сегашните сватбени перца. Поради ограниченото му разпространение и нетрайността на украсата, също не могат да се намерят запазени екземпляри.
Ръкавите на всички видове сукна се покриват с памучен плат домашно тъкан на двуцветни ивици, най-често жълто и зелено - ръкаве. Срещат се ръкаве тъкани жълто и черно или жълто и червено. Към рамото и в долната част ръкавите се апликират с бордюр шита черна дантела. Всяка мома е приготвяла по двадесет, тридесет чифта ръкавев чеиза си, които заедно със свадбените кърпи пешкире, са били най-честия сватбен дар.
Около освобождението престилката футата е домашно тъкано на черни и сиви, черни и зелени зелени и бели ивици широко парче плат. От три страни се апликира с бордюри от шита дантела кене. Футата се прикрепва с широка плетена вълнена лента кондаци.
След войните 1912г.-1918г. престилката преткърпява промяна. Изработват се зелени вълнени и бели памучни фути. Отново зелените се апликират с шита дантела, изработена сьс зелени вълнени конци. Прикрепват се към сукното с лента плат от фин фабричен плат, черен или кафяв на цвят, най - често кадифе, черни или кафени кондаци
Белите престилки фути, заедно с широките дантелени нагръдници пердета се превръщат в запазена марка на вакарелки, благодарение огромния брой вакарелски момичета, работещи като слугини в София. Футата се изработва от широки ленти бял фино тъкан памучен плат, апликиран с широки бордюри шита дантела, или комбинация от шита и плетена на една кука дантели. Прикрепва се към сукното с бяла памучна или сатенена лента бели кондаци
Ежедневните престилки и престилките на възрастнните жени следват традиционната техника на изработване, домашно тъкан плат на ивици от два цвята, вече най често в зелен и черен цвят. Ежедневните престилки се прикрепват към сукното с плетени от вълна ленти , най често в кафяв или черен цвят плетени кондаци
Върху косите младите жени забраждат тъмнозелена забрадка от фин плат шамия
По възрастните забраждат големи черни кърпи каврак
Два от срещупаложните крайща на шамиите се апликират с шита дантела заръфлъци
Косите се сплитат на две плитки, в който се заплитат едри пари и маниста против урочасване на коцак. На челото се носи прочелник, изработен от маниста и ситни пари.
Старата зимна горна дреха е контоше, което се прави от бало. Отпред се украсява с фитили от лисичи кожи, кожи от пор или агне, а отвътре се подплатява с овчи кожи, които често се къносват, за да се червенее, когато се отвори. То е късо, стига до пояса и се закопчава само с едно копче, поставено в долната му част. Към контошетата се носят и ръкавици от зелена вълна, без пръсти. Някои подплатяват вътрешната страна на ръкавиците с червена чоха. Носят се още кожухчета, които са скроени като клинатата аба, но се подплатяват с кожи .
При венчавката булката облича върху сукното джубе – дълга, отдолу клинообразна горна дреха, без ръкави, отворена отпред. На главата и се поставя качул, островърха дълга качулка изработена от пояс. При самия сватбен обред булката носи пред лицето си телени висулки никял, които закриват лицето напълно. Джубето, качулът и никялът за сватби се вземат назаем.
Около войните постепенно отпада практиката на носене на прочелници. Контошетата са заменени с палта, които са подобни на старата дреха, но са по-дълги. Отпада качула и никяла при булките, които украсяват косите си с венчета от цветя и специални цветни воали, най често червени.
До войните обуват лятно време на бос крак калци - шарени чорапи без ходила, а през зимата шарени плетени чорапи. След войните чорапите стават едноцветни, най-често бели. За да не си наранят ръцете от лятната полска работа, носат плетени наракавници, които стигат до китката на ръката. Слагат ги и зимно време, за да топлят. При старата носия носят цървули или грубо изработени панагюрски кондри. След войните обуват всякакви видове женски обувки от пазара. За особен шик се счита носенето на папуци - чехли с високи токове, везани със сърма.
Под чуждо влияние във Вакарел се появяват спорадично и други женски дрехи като средногорските бръчници, фустанелите и касаците Най успешно се адаптират фустанелите. Правят се от памучно домашно платно на ивици от два цвята, обикновено червен и бял и черен и бял или едноцветни червени или жълти. Опасват се с едноцветни тъмнозелени фути с черни или кафяви кондаци. Носят се само лятно време. Младите момичета носят и касаци, сукна без ръкави и без клинове, което позволява да се носят без престилки. Украсени са като литаците.
Артентични снимки от Вакарел на вакарелски носии.
Вакарелка - 1894 художник Иван Мърквичка
Вакарелка - 1915г. фотограф Тодор Чипев
Снимки от сбирка "Женски традиционни костюми от Вакарел" на Народно читалище "Заря 1902г." с. Вакарел
Абонамент за:
Публикации (Atom)