СЛЕДИЗБОРНО... Меракът на чичо Денчо (1899) от Михалаки Георгиев

- Море нека те враг носи... пуста оса, що си се навъртела като стар бекярин край моминско хоро!

Оно такава живинка бива досадна и на безработни хора, а камо ли на кака Въла чичова Денчова, дека от тъмни зори запретнала скутове и ръкаве, па все не може да вташе. "Ззззз... зът... бррн..." - налита пак осата над главата на кака Въла и не я оставя на мира.

- Море опустело ти и бръмчането, и чудото, напаст ниедна - сърдито отвръща кака Въла и маха над глава с ръце, оцапани до лактите с тестото, що замесваше за погача за път на чичо Денчо.

А майсторка беше кака Въла на погачите, както що беше майсторка и на баниците, и на всичко, що мине през нейна ръка. Дваж по-голем масторлък силеше сега кака Въла, като знаеше, че едната погача ще носи армаган чак на министро у София.

Гле, гле, покрай осата щех да забравя да ви кажа, че чичо Денчо из село Глухово и министро из София беха на така, като два реда зъбци на цигански дарак.

Ама ще речете: откъде-накъде!

Ех, "има си крушка опашка, а понекога и на опашката дръжка!" Що не донася времето на тоя свет? Понекога дохожда ред, та и владика бабува!... Оно, кога доде до зор, не пита ни откъде си, ни що си, ами доде, па те натисне, па... де... шавай, ако можеш!...

На такъв зор беше изпаднал и министро из София. Дошло му ред да обикаля свето по селата, за да ги кандърдисва да държат с него, демек, ти го кажи, да теглят откъде неговата партия. Па както за всичко, така и за тая работа требват хора. А чичо Денчо е човек, роден за тая работа - като че максус е смарладисан чак из Стамбул. Като рече он да кандърдише некого - мани, брате, било и отскочило!... Хортува, хортува, като че из книга чете, па все излеко, па все кротко, а селяните го зяпат у уста, па се узверат, като че да са се наяли буника, яли лудото биле. Замая ги, замая, па като им рече: "Ете, бракьо, нали е черно!"... - а они по него: "От черно - по-черно"; а ако им рече: "Ама, бракьо, мене ми се види малко бело" - а они по него: "Бело, ами! От бело - по-бело!..."

Такъв ми ти е тоя чичо Денчо, па иди та не му ставай дост, па макар пет пъти да си министър на тоя свет! Ако не вервате мене, що ви казвам за чичо Денчо, а вие питайте самия министър, па нека он да ви каже. Ама пак много не се захващам, че ще ви каже баш правото; много е лесно и да скриви, ако дип не му понесе; санким, министър е, та му се може.

Ама колко и да скриви, все ще ви каже, че чичо Денчо му свърши работата баш таман... Свърши я, та отскочи. От радост и кеф, като седеха на софрата колено до колено, министро обеща на чичо Денчо, че като доде у София, каквото ще да му посака, и думата му нема да стане надве. Ех, елбете, голем човек, и думата му голема.

Тая дума я помни чичо Денчо, па я помни и кака Въла.

*** *** ***

Доста време се мина оттогава, откогато чичо Денчо седеше колено до колено със своя големец гост и го канеше:

- Де-де - чашка ми е, чашка ти е, - да живее партията!...

Мина се доста време, па преминаха и много бели през главите на хората: колко обирници минаха, колко рабуши резаха, колко пътнини събираха, колко пътища разваляха... Бог да ги съди! Караха, караха, докато удари кремък на железо!... Настана немотия, па ха: ни насам, ни натам; дошло, та се некак заякнало, па де, върти го, ако можеш!...

Замисли се, загрижи се свет, па се замислиха и загрижиха и глуховчане, а с них и чичо Денчо.

Едни опрели очи у земи, други подпрели длан на чело, а трети делят по некоя клечка и всички чекат да им каже чичо Денчо каква би тая работа с неговия дост министър, дето едно им думаше, а пък друго върши... Дъжд чекаха, а оно градушка им доде!... Мъчи се чичо Денчо да кандърдисва селяните, хортува божем, ама хич не му върви некак из гърлото, запиня му гърлото, като че е глътнал една капа зелени скоруши. Най-после, като виде, че удари на запримчуване, а он им каза, че кандисва да иде на селски есап у София, за да види със своя дост как да нареди тая работа, за да отлекне на селото.

Кандисаха глуховчане и се поусмириха.

Чичо Денчо се накани за път, та затова и кака Въла се сети да прати една погача на доста на своя мъж, като не забрави да припомни на чичо Денчо за онова, дека му казал министърът, че думата на чичо Денчо нема надве да се скърши. Оно, истина, и чичо Денчо не е вчерашен, помни харно он що му е речено, ама като рече и кака Въла - по-харно... два клинци по-яко стегат.

*** *** ***

Три дни се лута чичо Денчо по Софията като прилеп, кога сбърка, па влезне у некоя черква! Що се е зверил и що се е чудил - сам он си знае. Три дни се лута, а шест пъти тропа на портата на своя дост и все не може да го види и да му даде погачата. Мисли си, мисли чичо Денчо, па се чуди и мае каква е тая управия - по зор, отколкото и на воденица! Барем там, колко и да чекаш, все ще ти доде ред, а това чудо, дошло май некакво такова, мисли си чичо Денчо, дека ни се води, ни се кара!...

Беля!... Цела беля и неволя.

Погачата се ствърди, та стана като камък, а чичо Денчо все още не може да види министро. Па по сега и да го види, та зер ще му я носи, тава нема да я прави на попара!... "Наврага му и погачата, мисли си чичо Денчо, като нема късмет, нема и да яде, ама барем другото да се свърши, що е за вършене!..."

Виде чичо Денчо, че тая работа нема да върви така, както е пошла, ами мисли си на памет: "Чекай да му обърна другия край." Стана, та пак на портата на министро и пак тропа. Дохожда жандаринът и му казва, че министърът си има работа, та не може никого да приеме. Чичо Денчо понавъси вежди и му отвърна:

- Ама я чуй... Иди ти, та му кажи нему, че му е дошел дост от Глухово; кажи му: чичо Денчо е тука, кажи, оня чичо Денчо, дека си с него ял и пил колено до колено; разбра ли ме, момче, така му кажи!... Кажи му още, че оттука нема да се поклатя, докато не го видя; глуховчане го пратили, кажи му, максус от него.

Капка по капка - дупка пробива. И чичовата Денчова дума проби, ама докато да пробие, той си сам знае що виде и пати.

*** *** ***

- ...Натиснало ни зло и патило, па ако душа носиш, молиме те, селски, куртулисвай ни от беля, че пропаднахме вече! Цело село гине, па друг колай нема, освен да се изследваме... дотам е допрело!...

Нарежда чичо Денчо, хубаво нарежда човекът, хортува, като кога из книга чете, ама каква полза, какъв селямет?... Като се опнал оня министър, като берберски каиш, па си знае все едната: не може, та не може!...

- Ама какво да не може бе, джанъм, нали божем беше думата, че ти ще му намериш колая да се поотслаби малко, да поолабавее... оти ни е много притиснало, много ни е назорило, па сме пощурели от чудо какво ще правим и що ще чиним, като требва от една овца да се дерат две кожи: и ланската, па и сегашната!... Така дума обирнико: "Ще дерем, каже, и по две, па и по три, оти ако я вазе, каже, не дерем, а оно министро мене ще одере, па моята кожа, дума, ми е по-свята от вашата!..." Така дума, вервай ме, те, един кръст имам, ако те лъжем. Он дума, а селяне се узвериле, вси наред, па от чудо забравиле и кой е от них мъжко, и кой е женско! Та ще те молим, дай некоя хартия да му носим на тоя обирник, та да куртулишеме селото... Като кум те молим, дай ми две-три лакърдии нишан на една хартия да му носим, та хем он да миряса, хем село да отдъхне.

*** *** ***

Когато чичо Денчо разтваряше пазвата да прибере нишано, що му даде министро, написан на хартия, той съгледа белега от червения конец, що му беше пришила кака Въла връх пазвата на ризата, за да се сети и за оная дума, дека не бива на две да се чупи. И много харно е сторила кака Въла, защото без този белег чичо Денчо, мутлак, щеше да си забрави. А поръчката на кака Въла беше много важна. Омръзнало й беше жената да гледа, че се изредиха коя ли не да става кметица у село, а само нейният Денчо още не може да се закмети, та и она малко да се пошири по село като кметица, така ни, за инат на душманките.

- Те, каже, с червен конец ще бележим, та, мутлак, да се сбъдне: па като идеш там, у София, при министро, а ти му кажи: "Де сега да те видим, господине министре, дали ти е думата дума, или ще бъде надве!..." Кажи му така и така, па кажи: "Ете, това сакам от тебе, па това ти е."

Тези думи до една, що му беше казала кака Въла, си припомни чичо Денчо, като сучеше между пръстите си червения конец. Сука го, сука, па пружи ръка, та се почеса зад тила и си дума на акъла:

"Маке, голема работа, кмет! Па барем да има некой келепир, а оно, като да тражим по чурупката на яйцето руно!... Що ми е кмет, кога има друго и по-лесно, па и по-харно!..." Мислите на чичо Денчо взеха да се разтакат, както що се разтакат белите паужини есенно време на хубав ден. Той прекара през ума си всичко, що беше видел тези неколко дни в столицата, и като се сетеше за едно нещо, що му беше баш по кеф на сърцето, а той усети, че му става нещо така харно, харно, като кога се накади с оман.

Чичо Денчо пак пружи ръка, та се почеса зад тила, пооткашля се и като завърте в ръце разсеяно калпака си, обърна се към министра некак свенливо и му дума:

- Е па сега рекох да ти речем и за мене една лакърдия: ...оно, знаеш, не е, да речеш, санким, че съм дип-дип баш приритал за това, ама, есапим си, ако може друг, да го речеме, оно па защо да не съм я?... Ха?...

Въпросителният поглед на министра, придружен от една досада, изписана на лицето му, посмути малко чича Денча, та захвана да предъвкува думите си, като наведе неволно глава към гърди. При това навеждане съзре повторно червената нишка и една бърза мисъл прелете през ума му, както що прелита лястовица пред дъжд приземи. Тази мисъл го поокопити и той се обърна към министъра с един тон, който показваше едно самосъзнание на спечелено достойнство:

- Та оно, санким, ако сакаш по право, ти си ми сам рекъл, че кога доде време да ти сакам нещо, а ти нема да ми пречупиш думата надве, а? Помниш ли, че го рече?

Немаше какво, а требваше министро да признае, че наистина е дал такова обещание, та затова и запита чичо Денчо какво иска.

- Та какво да ти речем - поде пак чичо Денчо, - оно, домашните думаха, ако може нещо да стане с кметството, ама я сега тука видох по-сгодни работи в София, па, рекох, що чем там, по-харно тук, некак по-сефалия место ми се чини. Оно, истина, че може пък баш всичко и да не ми иде отръки... Ете, да го речеме, да сакам да станем нещо у судо, може да требва много да се писува, та да не е баш като за мене!... Па и за друга работа, да го речем, пак може да не я нагода! Те, мислим си, ако речеш, санким, да ме караш да стана хекимин, пак не би уйдисало, и то не че не знам да лекувам... маке, я щом съм научил от стрина Божана, бог да я прости... мани, мани... тридесет хекимини за пара, ама пак ще река, че и затова немам дип мерак, оти сега тражат и от хекимите да писуват. Па и това де, кажи го, дека са жандарето, и оно баш много не ми се харесва: хем много кахърлия работа, хем пак требва и там да се писува...

Чичо Денчо се поспре, като че се двоумеше как да подбере по-убедителни думи, та да спечели благоразположението на министра. Той изтри с ръкав потта от челото си, пристъпи неколко пъти от единия крак на другия, па опре очи у земи и продължи:

- Една работа видох, що прави човек, и, право да ти кажа, такава работа хваща окото на човека и, нека да си го кажем, баш ми остана мерак на нея; та ако си държиш на лакърдията, а оно, като бъде за нея, ще кандиша!... А инак, да речеш, много сгодна дошла пущината: ни требва да скиташ, ни требва снага да кършиш, ни пък требва при нея да се писува. Жива сгода... вервай ми, таман като за мене.

Сенката от досада, що бе засенила лицето на министра, се загуби и се замени от едно любопитство, та запита чича Денча каква е тая работа, за която му останало мерак на сърцето.

Чичо Денчо се усмихна и пошавна с десния си мустак, а това значеше за него, че единият крак му е вече в зенгията. Той се изстъпи некак по-тържествено и почна със сияюще лице да разказва как неговото остро око е могло да направи цело откритие:

- Оня ден, като минувам през Градската градина, гледам, набрал се свет в един куп, а бандата на войниците засвирила, па свири-свири, та перчинът да ти се разиграе. Приближим се, па гледам как свирят. Има едни, коджамити зор виждат, еле ония с големите бурии... Мани, брате, то да си издухаш и джигера. На тупанджиите по им е лесна работата, ама пък тупанете са големи, та и това не е малка беля, да мъкнеш толков тупан. Един с тупан, друг със свирка, трет с тремпе, всеки по нещо на зор турнат. Ама, гледам, един стои пред них, па хванал една клечка, на, такава така, нема ни колко две педи, па ни духа, ни у тупан бие, а само си върти така на ветър клечката, божем и он нещо върши. Гледам го, гледам, па си мислим: "Ех, весела му майкя, тоя да знае, че живот живее - без мъка печалба!..." Та ако можеш да ме туриш уместо него на тая работа, баш бих ти казал сполай!... А, право да ти кажем, знам, че ще въртим по-харно от него клечката, та затова, санким, и толкова мерак имам на тая работа...

ХХХІІ КОНГРЕС НА СЪЮЗА НА НАРОДНИТЕ ЧИТАЛИЩА... РАЗМИСЛИ НА ЕДИН ДЕЛЕГАТ.

На 24 май в зала 6 на НДК се проведе заседание на 32 извънреден конгрес на Съюза на народните читалища. На Конгреса присъствуваха 546 делегати, които представляваха над 2400 читалища или 75% от общия брой. Този факт още веднъж показа, че не се оправдаха очакванията на „гробокопачите и оплаквачките” на Съюза, които очакваха да видят съюза повален и потриваха ръце в доволството на лешояда. Народните читалища, за кой ли пореден път показаха трезв разум и потвърдиха с упълномощаването и участието в конгреса, че само съюзени в един съюз, който изразява и отстоява волята им и същевременно запазва самобитността и физиономията на всяко едно от тях е реалната възможност за поставяне и решаването на проблемите им, включително и отстояване правото им на съществуване.

Заседанието бе открито от един от Доайените на читалищното дело Веселин Джанкардашлийски от чирпанското читалище.

Конгресът бе уважен с присъствие при откриването от Премиера на Република България и от Кмета на София, Вицепрезидента на Европейската фолклорна асоциация и Ръководителя на Националната комисия на ЮНЕСКО за България, който прочете лично писмо от Изпълнителния директор на организацията г-жа Ирина Бокова и връчи паметни награди на съюза и на изтъкнати читалищни дейци.

На всички в залата направи впечатление отсъствието за пръв път на представители на Министерството на културата. Липсата на поздравителен адрес провокира въпроси от залата и постави в неудобно положение Председателят на Съюза проф. Стоян Денчев да обяснява, че са поканени и присъствието им е въпрос на личен избор. Този факт, придружен и от изказването на Премиера, затвърди убеждението у делегатите, че Министерството на културата неглижира Съюза на народните читалища и се стреми всячески да го пренебрегне като партньор пи подготовката на измененията на Закона за народните читалища и при обсъждане на визията за развитие на читалищата. Но както е казал народът „ и без петли ще съмне”. Така и стана. Съмна се и само „петлите” загубиха от дистанцирането от читалищата и техния Съюз. Но все пак за нас читалищните дейци този факт на незаинтересованост бе най-малкото странен и бе материал за коментари.

След приключването на протоколната част, посветена на стогодишнината на Съюза на народните читалища, деловия порядък продължи с избор на ръководни органи, изменения в устава и разни.

По писмено предложение на повече от сто делегати, начело със проф. Стоян Денчев и след проведено тайно гласуване с 346 гласа са председател на Съюза на народните читалища бе избран Николай Дойнов. И това не бе изненада за присъстващите, не защото Николай е досегашен зам. председател и по право наследява председателя, а заради това, че Човекът на словото, Писателят, Читалищният секретар Николай Дойнов е „кон борец, който здраво препуска към финала”, доказал се със дългогодишните усилия за на правото на съществуване на читалищата, за отстояване на автономията им, за правото на достоен труд и адекватно заплащане на читалищните работници.

По предложение на Председателя за Почетен председател на Съюза бе избран проф. Стоян Денчев. Конгресът избра и 11 човека, които заедно с 28 избрани от областните читалищни съвети председатели, формират Върховния читалищен съвет. Избрана бе и Ревизионна комисия на Съюза в състав от 5 членове.

При промените в устава най-дискусионни моменти бяха членството в Съюза и въпросът за членския внос.

Пренията по членството в съюза бяха провокирани от предложението да отпаднат като колективни членове читалищните сдружения. Аргументи за запазване на възможността създадените и регистрирани сдружения да членуват в съюза бяха изказани от Председателя на читалището в Благоевград инж. Тома Манасиев и инж. Кольо Николов председател на сдружение читалища от община Поморие. Противно на тяхното мнение бе изказано от други делегати, в това число и моя милост. Лично моите аргументи произтичат от логиката за развитие на професионалните гилдии, включително и в Министерство на културата и от логиката на устава на самия съюз. Щом обществените отношения в страната налагат сдружаване на извършващите отделни професии и съществуването на гилдийни сдружения като Камарата на адвокатите, Нотариалната камара, Строителната камара, Занаятчийската камара, Лекарския съюз и др. То ясно е, че Задругата на читалищата в България е Съюзът на народните читалища със своите структури като Общинските читалищни съюзи и Областните читалищни съвети. Представете си ситуацията в една община с 20 читалища. На съвсем доброволен принцип се създадат две или три сдружения които се регистрират в съда. Формира се и Общински читалищен съюз. Кой ще бъде реалния партньор на общинските власти ? А ако всяко сдружение почне да дърпа чергата към себе си ? Къде остава в този случай и равнопоставеността на читалищата, които според устава на съюза имат еднакво тежест, едно читалище – един глас?

С вишегласие Конгресът прие второто положение, като се записа че в Съюза на народните читалища членуват само читалища, съдебно регистрирани според законите в страната и вписани в регистъра на Министерство на културата.

Вторият дискусионен момент бе членския внос, плащан от читалищата в Съюзната каса. Предложението на комисията по устава бе членския внос да се плаща в размер на 10 лв. на субсидирана бройка. Срещу това предложение се изказаха много читалища. Чуха се гласове за разделянето им на градски и селски, на различни цифри и проценти, като всеки дърпаше невидимо чергата към себе си. Една група застъпихме становището, че сегашния членски внос в размер на 10 лв. На година осигурява пренебрежително нисък дял от приходите в съюзната каса. Та това е членския внос на трима от читалищните членове. А в ситуация, че Министерството спре субсидията и Съюзът е принуден да се издържа от собствени приходи?

В крайна сметка Конгресът остави в сила досегашния размер на членския внос, като делегатите се вслушаха в разумя на предложението целия членски внос да постъпва в Съюза без отчисления за Общинските съюзи.

По предложение на Председателя, подкрепено от Почетния председател не бе променена разпоредбата, че Председателя, Зам. Председателите и Секретаря не получават трудово възнаграждение за работата си в Съюза на народните читалища, което прави организацията на читалищата единствена в страна сред сродните организации.

Извършени бяха и други технически редакции, наложени от Закона за народните читалища. Прието с висшегласие бе предложение празникът на Съюза да бъде 24 май, а не датата 11май, когато православната църква почита паметта на св.св. Кирил и Методий . Възстановено бе и уставното положение от устава преди 1946 година като небесен покровител на Съюза да бъде Св. Дух. Светият Дух, Богът Слово, чрез когото говорят пророците и народите се издигат в духовно отношение. Светият Дух, който според родната ни Православна църква е вдъхновил равноапостолите Кирил и Методий за създаването и утвърждаването на българската азбука.

ХХХІІ конгрес на Съюза на народните читалища прие и резолюция за готвените законови промени. Делегатите се обединихме около становището, че готвените промени в закона, при които е игнорирано мнението на Съюза по отношение секретарите на читалищата, финансирането на читалищата от общините и държавата и др. са в ущърб на дейността на самите читалища. В резолюцията се препоръчва на Министерство на културата да се спрат законовите промени, като се подчертава, че законът осигурява добра възможност за дейността на читалищата в настоящите обществено икономически условия в България .

Николай Дойнов, като новоизбран председател на съюза, пое ангажименти в оперативен порядък пред Министерство на културата и Министерство на финансите да се постави за решение въпросът с уреждането на финансовите взаимоотношения с читалищни работници, на които предстои пенсиониране, за да могат с достойнство да се пенсионират, като получат възможност да получат полагащите им се съгласно Кодекса на труда възнаграждения.

Няколко думи за концертът , предхождащ заседанията на Конгреса. И този път Съюзът на народните читалища спази традицията и организира концерт, в който бяха представени постиженията на българския фолклор и запазването им в читалищата. Но този път имаше малко престараване от организаторите, водени от идеята както бе споменато от „присъствието на Премиера” и презастраховане по отношение на съпътстващите мероприятия шествие и дефиле. Пример за това е участието на формация „Вакарелче” при НЧ „Заря 1902” Вакарел. Предварително бе изпратена касета с танците на детския и младежки състави. Съставите бяха одобрени и допълнително бе изискано участие с народна песен като индивидуално изпълнение. Капариран бе автобус и участниците бяха настроени за участие като десет дни ежедневно репетираха. И така до 19 май след обяд, когато ни се обади председателката на сдружението на столичните читалища Денка Евстатиева да ни пита за участие на мъжка фолклорна група, която ние нямаме и не сме заяввяли, че никой не е гледал изпратените от нас материали, че си имали шопски танц и което най-много ни подразни, че щял да присъства Премиера и знаем ли ние какъв професионализъм трябва да имаме за да участваме. Да поназнайваме ние някои неща. Знаем за читалищни състави, в които играят цели класове от НУТИ и за други, повечето от които са от същото училище. Поназнайваме и за читалищни състави, които се водят представителни и се дават макар и малки хонорари на танцьорите. Знаем го, защото и при нас танцуват две ученички от училището, но те са си наши деца, стъпили за първи път преди десетина години на нашата сцена и придобили любовта към танца при нас, а не доведени от хореографи, техни преподаватели. По същия начин се постави въпросът с дефилето, шествието и паралелните сцени, като организаторите се презастраховаха от липсата на хора и в последния момент публикуваха съобщение за отмяната му под благовидния претекст за строителни работи по Витошка. Но така е когато организаторите са повече от един. Да не казвам поговорката за многото баби... А и присъствието на държавни особи...

Въпреки тези неща, които засягат лично мен като председател, и участниците на които обясних, че са ни дълги танците по 6 минути и затова ще участваме на други сцени, то за нещата отнасящи се до съществената част на конгреса съм доволен от участието си в него. Доволен, че българските читалища излизат от конгреса сплотени, със самочувствие за необходимостта на мисията им, като кърмилница на истински патриоти, като средища за общуване на достойни граждани.

„ГОЛЕМ ДЕН ВЕЛИКДЕН, ОЩЕ ПО-ГОЛЕМ ГЕРГЬОВДЕН...”

Гергьовден е най-големият пролетен празник за населението празнуван в миналото във Вакарелската покрайнина. В навечерието на празника жените берат клонки от върба и пролетни цветя, най-често глухарче млечка, от които се извиват венци, с които се украсяват дворните врати вратниците, вратите на оборите, ярема и процапа на волската каруца, ведрата за доене на мляко от овцете, буталката за избиване на масло. С венче от цветя се закичва и овцата, оагнила първото мъжко агне, което се коли корбан за празника. Мъжете колят корбана, а жените изпичат агнето цяло, заедно с главата в пещта. Месят се обредни хлябове, които се украсяват с животински фигурки от тесто. Задължително се месят колаци за говедаря, телчаря, коняра, свинаря и овчарите, които им се дават при изкарването на животните сутринта.. За обредната трапеза се кваси овче кисело мляко, вари се мляко с ориз. Меси се традиционната ложена баница с плънка от лапад и киселец зелник.

Овчарите потягат егреците, като подменят оградите от плет плетищата, потягат преносимите овчарски колиби за нощуване кочиите. Егрека, кочиите и най – вече мястото за доене страгата се украсяват с клони върба и цъфнало глухарче. През нощта срещу празника пускат стадата на нощна паша, най-често в есенни ниви на попаска, а на празника се извършва първото обредно издояване в украсени бели котлета, като първата струя мляко се пуска през венче от цветя и замерване на овцете за колективно добиване на млякото бачия. От този ден овцете се изкарват на лятна паша на открито на егреци.

Сутринта на Гергьовден възрастните, облечени във венчалните си дрехи отиват в черквата или на оброчищата по махалите, където курбаните се освещават от свещеник и се организират общи трапези. Плешката от първото осветено агне младите взимат и занасят та заравят в есенна нива за берекет.

Пеят се обредни песни посветени на св. Георги, който обикаля през този ден нивите и ливадите по цялото поле. Първото хоро на песента „Леле Георги, свети Георги. Рано рани свети Георги,” се води от млада жена с живи родители и наскоро е родила момиче женско дете.

Играят се хора на песни с жизнерадостни пролетни мотиви.

Момите и ергените връзват люлки пулпаси, в които по ред люлеят всички и с припевки припяват момите и ергените за любов.

„Ах вода тече² , низ бистро каменье.

Ах Магда тича² , вода да налее.

Ах та кому я ² , на дукван занесе.

Ах на Ангел я ² , на дукван занесе.

Ах той не вика ², изгорех за вода.

Ах най си вика ² , изгорех за Магда.”

На местата, на които се провежда народното веселие се изнасят кантари, с които се мерят децата и младежите за здраве.

Песните и хората огласят махалите до късно (до заод сънце). Всички са радостни и щастливи.

“Рано рани свети Георги”

Песен за Гергьовден, записана през 1963 година от Василка Илиева. Слушана от Василка Гогова

Леле Георги, свети Георги.

Рано рани свети Георги,

Рано рани, коня кове,

сребро плочи, злато клинци.

Че ше иде по полето,

да обиде синорето.

Да обиде есенното,

есенно класило ли е.

Да обиде пролетното

пролетното вретени ли

Леле Георги, свети Георги.

Свети Георги весел пойде,

весел пойде сардит дойде.

Стара майкя го попита

леле Георги, свети Георги.

Весел пойде, сардит дойде

Леле мамо, стара мамо,

есенно ми не класило,

пролетно не вретенило.

Разсърди се свети Гьорги,

та си зема боздугана,

та удари църна земя.

За три дни есено класило,

За два пролетното вретенило.

Та се увесели свети Георги

Леле Георги, свети Георги.

Песен припевка за люлките на Гергьовден

Записана през1993 година от Станислав Владимиров. Слушана от Елена Митева

Петел клечи на бунище.

Деян ти, ресан ти, ресни кос, зелен лос,

златно перо, убава Яно, Яно ле.

Като клечи лиги точи.

Деян ти, ресан ти, ресни кос, зелен лос,

златно перо, убава Яно, Яно ле.

Та кой ще е в пулпаса.

Деян ти, ресан ти, ресни кос, зелен лос,

златно перо, убава Яно, Яно ле.

Стойна ще е в пулпаса.

Деян ти, ресан ти, ресни кос, зелен лос,

златно перо, убава Яно, Яно ле.

Та кой ще я залюлее.

Деян ти, ресан ти, ресни кос, зелен лос,

златно перо, убава Яно, Яно ле.

Христо ще я залюлее.

Деян ти, ресан ти, ресни кос, зелен лос,

златно перо, убава Яно, Яно ле.

Дваж я люшне, триж я цуне.

Деян ти, ресан ти, ресни кос, зелен лос,

златно перо, убава Яно, Яно ле.

“На кому се дремка дреме”

Песен припевка за люлките на Гергьовден записана през1993година от Ст. Владимиров. Слушана от Лазаринка Стайкова

На кому се дремка дреме, да се не на дреме.

Лен перо, лен памперо, коз ларо,

козлатаро Яно моме Яно.

На Стоя се дремка дреме, да се ненадреме.

Лен перо, лен памперо, коз ларо,

козлатаро Яно моме Яно.

Що не дойде гюзел Иван, та да я раздреме

Лен перо, лен памперо, коз ларо,

козлатаро Яно моме Яно.

Да и свири, да и пее, да се разиграе.

Лен перо, лен памперо, коз ларо,

козлатаро Яно моме Яно.

“Ах вода тече”

Песен припевка за люлките на Гергьовден записана от Ангел Бокурещлиев през 1898 година. Слушана от Лата Велкова.

Ах вода тече² , низ бистро каменье.

Ах Магда тича² , вода да налее.

Ах та кому я ² , на дукван занесе.

Ах на Ангел я ² , на дукван занесе.

Ах той не вика ², изгорех за вода.

Ах най си вика ² , изгорех за Магда.

“Гергьовденски припевки”

Записани от Ст.Владимиров през 1993г. Слушани от Марика Ежова

Бела, червена Радке ле,

По-червен Христо от тебе.

Нашата градина демир бой,

Елена и Георги един бой.

ПОЯВИ СЕ ...

Когато се каже стилизиран народен костюм все нещо ме кара да приемам с недоверие, особено тези, изработени на машина и предназначени за различни професионални или любителски фолклорни формации. Особено за възстановки на ихтиманския женски костюм. Много от ателиетата считат за негов единствен белег бялата престилка и двуцветния ръкав с редуващи се лентички- черно и жълто или зелено и жълто, както и някакъв бял нагръдник. Приема се за достатъчно едно рязано в кръста сукманче с малко гайтан за обтока, златни апликиращи лентички, някои друг ред паети, ръкавчето, нагръдничето, бялата престилчица и готово. От няколко дни обаче приятно съм изненадан от разработката и предложението на Ателието за изработка на народни носии към Балканфолк ООД, които ни сюрпризираха с нова стилизирана разработка на Ихтимански женски костюм. Костюма е изработен в типичен зелен цвят с приятен за окото нюанс. За автентичните също са характерни тъмните пастелни цветове маслено зелен, морав, черен. Гайтанената обтока е решена също в близост с оригинала. Апликиран е с мънистени флорални мотиви, което го прави нещо средно между белия и жълт тълтър като мотив и мънистеното сукно като материали и изработка. Вътрешния нагръдник със семплата бродерия или пък нагръдника от плетена на ръка бяла дантела го доближава до автентичния. Дизайнерското решение за гарниране на ръкавите и полите на ризата с бордюри дантела, придава особена красота и създава близост до оригинала. Така, че дизайнерското решение и майсторската изработка са довели до един стилизиран ихтимански женски костюм модерен и съвременен и същевременно близък до оригинала. Ако фирмата постави и къс ръкав в две разцветки зелени и жълти ивици, то повече нищо не можем да желаем.
Сукмана с оранжевите мъниста също трябва да бъде изчистен от оранжевия гайтан и оранжевата панделка като нетипични и неприсъщи за носията. Но всичко това при желание на фирмата е поправимо важното е основното, че сме свидетели на появяването на един действително сполучлив женски костюм за сценична изява на фолклорни състави, пресъздаващи ихтиманското народно творчество. За да се убедите в това прилагам колажи от снимки на разработката и автентичен костюм. Както и колаж от снимки на апликацията на стилизирания сукман с такива от автентични сукмани жълт тълтър и мънистено сукно.


























Пожелания и поздрави за екипа изработил костюма с пожелание това да стане най продавания от колекцията на ателието за народни носии към Балканфолк ООД.

... „ОЙ ЛАЗАРЕ, ЛАЗАРЕ”...

Обичаите по Лазаровден във Вакарел са женското съответствие на коледарските и сурвакарски обичаи на мъжете. В тях участват момичета, които в този момент се замомяват, на възраст от 10 до 16 години. В навечерието на празника момите от отделните махали се събират и се наговарят за лазаруването. Припомнят си лазарските песни и разучават нови. На тези срещи се избира и кумица, една от момите, които ще лазаруват за първи път. Освен че и отдават чест и почит, лазарките и копуват някакъв малък подарък. На самия лазаровден се обличат в празнични дрехи, с цветни венци на главите. В ръцете лазарките носят кошнички, окичени със зеленина за събиране на дарове.

Групата на момичетата влиза във всяка къща и изпълнява песен - пожелание към всеки член на семейството за здраве, плодородие и щастлив живот, като кумицата слага на този за когото се пее кърпа на рамото. Стопаните ги даряват с яйца, орехи, пари. Песните, които се изпълняват на този ден са с любовен характер. Играят несключено лазарско хоро. Ритуалното обикаляне на къщи и градини има характер на вербална магия, целяща да осигури здраве и берекет.

Когато свърши лазаруването, лазарките си поделят събраното. Устройват си обща трапеза в дома на кумицата. Едно от задълженията на семейството на кумицата е да осигури прехраната на музикантите от кумичиното оро което се играе в почти всички махали на втория ден на Великден.

Ето и текстовете на характерни лазарски песни от Вакарелската покрайнина

“Елен делен девойкьо, Лазаре”

Лазарска песен( на мома), записана през 1963година от Василка Илиева. Слушана от Василка Гогова

Елен делен девойкьо, Лазаре

чубро кубро девойкьо, Лазаре

Чубра ли си сеяла, Лазаре

или бели босиляк, Лазаре

та си танка висока, Лазаре

та си бела червена Лазаре

Ни сам чубра сеяла, Лазаре

нито бели босиляк, Лазаре

Мен ме майкя родила, Лазаре

пролети в градината, Лазаре

под бел, червен трендафил, Лазаре

та сам танка и висока, Лазаре

та сам бела и червена, Лазаре

“Милице малой момиче”

Песен за Лазаровден (на мома), записана през 1993година от Ст. Владимиров. Слушана от Лазаринка Стайкова

Милице, малой момиче

мило цвете цариградско,

на Милица изпратено,

на Милица допратено,

Милица да го полива,

полива и му припева.

Расни ми цвете, порасни,

порасни да ми напапиш,

на Лазар да се разцафтиш,

на Лазар да те откина,

на глава да те затакна.

“Чернооко ергенче Лазаре”

Песен за Лазаровден (на мома), записана през 1993година от Ст. Владимиров. Слушана от Лазаринка Стайкова

Чернооко ергенче, Лазаре

на авлия стоеше, Лазаре

малка мома лажеше. Лазаре

Приди моме пристапи, Лазаре

да ми дадеш китката. Лазаре

Обърни се девойкьо, Лазаре

и на лево и на десно Лазаре

“Паун лети високо Лазаре”

Лазарска песен( на именница), записана през 1963година от Василка Илиева. Слушана от Василка Гогова

Паун лети високо, Лазаре

пауница по него. Лазаре

Стой, почекай, пауне, Лазаре

крила да ти нареда, Лазаре

чомбас да ти нареша, Лазаре

Та да идеш пауне, Лазаре

у мойта стара майчица, Лазаре

да и честитиш, Лазаре

имен ден Лазарина. Лазаре

На Цветница или Връбница, както е известен празника във Вакарел (неделята след Лазаровден) за здраве се донасят осветени върбови клонки от черквата в Хановете (Вакарел), които се сплитат на венче и се поставят до домашния иконостас. В този хден кумовете ходят на гости на своите кумци, които са венчани през годината, като занасят в дар нова кошница пълна с яйца. С това одене на кошница на младите невести приключват и обредите от вакарелската сватба. Привечер на Връбница, на мегдана, моми и ергени за последен път играят лазарско хоро, на песен като за първи път след началото Великденските пости хорото е сключено.

На първата снимка Лазарки от Вакарел, а на втората лазарки от близкото село Габра

ЮБИЛЕЙНО ЗА СЪЮЗА НА НАРОДНИТЕ ЧИТАЛИЩА...

Настоящата година е специална в читалищния живот на повечето читалища. Годината е юбилейна и посветена на 100 годишнината на Съюза на народните читалища. Честванията, ще имат своя апогей с провеждането на Конгрес на Съюза и юбилен концерт в зала 1 на НДК. За членовете, настоятелите, щатните работници и самодейците от Нарондо читалище „Заря 1902” с. Вакарел юбилеят е двоен защото се навършват 90 години от членството на читалището в съюза.
Въпросът за членството на вакарелското читалище в съюза се поставя на редовното общо събрание на читалището през март 1921 година, като на новоизбраното настоятелство под председателството на Константин Георгиев е поставена задача да проучи „въпросът за влизане на читалището в читалищния съюз”. На 4ти септември на заседание на Настоятелството (Протокол № 8) е взето решение в т.6 „ Да се свика извънредно общо събрание за вземане решение за членуване на читалището в читалищния съюз, което да се проведе на 18 того.” Извънредното общо събрание, проведено на 18. септември 1921г. Взима решение читалището да членува в читалищния съюз, като упълномощава Председателя да оформи необходимите документи. От тази дата до закриването на съюза читалището е редовен член на читалищния съюз видно от протоколите на общите събрания и най-вече в утвърждаване на разходите на читалището, където постоянно присъства разходно перо – членски внос в читалищния съюз, който през годините варира от 100 до 150 лв. Преглеждайки протоколната книга на читалището постоянно откриваме записи за съюзна дейност под формата на избиране на делегати за конгресите на съюза и утвърждаване на пътните им и дневни разходи за участие, избиране на представители в окръжния или областен читалищен съвет. Коментират се методическите указания на съюза по „уреждане на читалищната библиотека”. Едно от перата за приходите на читалището се явява продажбата на билети „от урежданата от съюза лотария” и „продажбата на отпечатени от съюза картички”
Членството на читалището в Читалищния съюз е затвърдено с приемане на изменения в устава, приети на редовното общо събрание, проведено на 15 март 1924г. В чл. 25, където са определени правомощията на общото събрание, в т. Д е записано : „избира делегати за читалищните конгреси, на които дава директиви по сложените на дневния ред въпроси”. В чл. 55 – Разходи на читалището в т Е сред постоянните разходи са „ членски вноски за читалищния съюз” В глава VІІІ Основни положения в чл. 61 е записано „ Читалището е член на Читалищния съюз в България и носи задължения към съюзът и съюзния устав.” Ликвидацията на читалището е уредена в следващия 63 член, където четем „Читалището не може да прекрати съществуването си, освен ако действителните му членове не останат по-малко от 10 души. В случай, че се разтури имотите му и и наличните му суми се прехвърлят по опис на Читалищния съюз в България и винаги могат да се вземат обратно при подновяване на читалището, когато последното отново се конституира редовно и законно” С този запис е преценено и подчертано, че единствено Читалищният съюз може да съхранява най-добре имуществото на читалището, да го използва за цели на читалищното дело и да го върне веднага и в същия размер обратно на читалището. При възможността да се избира между общината, Министерството и др. Членовете са преценили, че най-голямо доверие могат да имат на Читалищния съюз. За тази цел читалищното настоятелство е задължено да предоставя заверен препис от отчета си освен на Министерство на просвещението, Окръжната училищна инспекция, Окръжната постоянна комисия, общинското управление и на Читалищния съюз в България, което е уредено в чл. 73 от устава. Видно от протоколите е справедливо да отбележим, че Читалищния съюз по никакъв начин не се е месил в управлението и дейността на читалището.
Днес 90 години след това, читалищните дейци от Народно читалища „Заря 1902” сме убедени че, Съюът на народните читалища е необходим за читалищния живот, особено в днешно време, когато към читалищата се протягат не дотам чисти ръце. Аргументите за това се крият в самия устав и организационно строителство на съюза. В наше време, това е най-демократичното обединение, което гради своите вертикални и хоризонтални структури на базата на представителността. Читалищата от всяка община, които членуват в съюза избират по един представител в общинския читалищен съвет, независимо от големината на читалищата, типът и големината на населените места, в които развиват дейността си. От всяка община, независимо колко е голяма и колко читалища има в нея се избира по един представител, който представлява читалищата в областния читалищен съвет, като общинските читалищни представители избират от своите среди председател и касиер на областния съвет.Председателите на областните съвети, заедно с Председателя на съюза и зам. председателите избрани от Конгреса формират Върховния читалищен съвет. Тази структура и начин на избиране на ръководството на съюза предполага да се чува мястото на всяко читалище столично, градско, селско. По този начин не се нарушава самоуправлението, самостоятелността при избиране на методите за реализиране на целите, стига те да отговарят на законите на страната и устава но читалището. Съюзът на народните читалища е изключително необходим при противодействието на апетитите за одържавяване на читалищата, за запазване на тяхната самобитност. Той е и партньор на държавните власти в лицето на Министерство на културата, Министерство на финансите, Обласните управи, Националното сдружение на общините в България за отстояване на държавната и финансова помощ за читалищата, за законодателното уреждане на читалищния живот. На нас читалищните дейци ни се иска всичко да се случва по-бързо, струва ни се че в определени моменти се отстъпва от читалищни позиции, но истината е че в последните години нещата вървят зле и запазването на макар и мизерното финансиране, мизерната допълваща субсидия можеше и да не се запазят ако не беше настоятелната дейност на ръководството на съюза в Народното събрание и Министерския съвет. Няма безгрешни хора и за да постигнеш целите си понякога трябва да отстъпиш, стига това да е за развитие на читалищното дело и запазване на самостоятелността и отстояване на уникалността на читалищата. И то не за друго, а заради нашите деца, младите хора, за културното издигане на Отечеството.

ЗАКОСТЕНЯЯЯЯЛ СИИИ.... ЩЕ ТЕ РЕФОРМИРАМЕЕЕЕ...

Седим си ние в кафенето, припичаме се като гущери на стена под първите слънчеви лъчи и обсъждаме текущия политически момент и международното положение. Не щеш ли по улицата се зададе Набора. Набора си ни е важен за селото човек. Той е председател на нашето читалище. Нашето, казвам, защото се научихме за всичко, което се случи в селото, да тичаме в читалището. Вода няма - в читалището, боклука не е изкаран – в читалището. Той, Набора се сработи добре с двете служителки в Читалището, те му уйдисват на акъла и – работата живна. Ей пешкин жени ти казвам, няма събота, няма неделя, постоянно са в читалището. Събраха около тях децата. Постоянно тичат. Гледам го онзи ден едно комшийче. То още жълто има около устата, ама като го питаш къде отива се надува като гересто петле, пъчи се и вика „В читалището. Готвим великденски концерт”. Събрали са се и младежи - работят, правили си зала, за фитнес май или нещо такова. То и ние по-възрасните почнахме да се отбиваме, хеле пък откакто направиха информационен център. Нали сме си пущината далече от града, един некролог да ти потрябва, трябва да ходиш в града. Сега е лесно. Отиваш в читалището и готово. Хем на половин цена. Е на мен вчера, ми трябваше да пратя разни документи. Отидох в читалището, служителките ги взеха, сканираха ги и по имейла дето му викат – готово. Имаше и факс, ама тия от Виваком му извъртяха един номер на Набора, като модернизираха мрежата, откачиха кабелите и апарата му остана като украшение. Искат му сега още петстотин лева, та да купи нов апарат. Ама той, човекът, откъде да им намери петстотин лева, пара си е това за читалището? Набора и бюлетин ни пише, то ние си му викаме нашия вестник. А най – си харесваме, че там, в читалището няма политика. Той, Набора си е от червените, ние си го знаем, ама няма това , онова, със всички си говори, върши услуги на всички. В тая работа партии няма. Такива са и служителките. Всекиго посрещат, питат, разпитват и ти свършат работа. Сега им хрумнало да отварят нещо като клон, каса го кажи – да можем да си плащаме сметките, ток, телефон, вода – абе с една дума - улеснение.
Та като го видяхме Набора, го извикахме да ударим по едно кафе и да си побъбрим. Той се качи при нас, пуфтейки като лакомотив на баир. Лицето му червено, ще се пръсне. Намусен и с ония поглед, по който го познаваме когато е ядосан. Дойде при нас и още не сме проговорили ми вика: „Наборе, нещо да ти приличам на изкопаемо? На динозавър, на мамут?” Позачудих се па му рекох: „Наборе ти май нещо , а? „А, б – такава е тя. Сега и Министъра каза, закостенял си, ще те реформираме. Писна ми вече! То отвсякъде едно и също. Като са се вгледали в читалищата и от всякъде „ Консервативни, закостенели, ненужни мишляци от съндък, проядени от молци дрехи, и какво ли още. И все хора които уж мислят за културата. Остави всичко друго, ами и нещо в главата ми става. Одеве излязох малко по къра. Пилците пеят а аз ги чувам все едно ми викат „закостенял си, закостенял си”. Прескочих барата, водата си тече, шуми си по камъчета, а на мен ми се чува, „закостенял си, закостенял си” Излязох отгоре, на усойната и ето ти срещу мен еден гарван изграчи: „Закостеняяяял си, ще те реформирааам!” Е кажи ми бе братко, - продължи Набора с треперещ глас като че ще се разплаче, - На 40 г., през 2004 година, като каза секретарката на читалището „Шефе, сядай да учиш компютъра, срамота е, трябва да бъдем в крак с времето, - е седнах, научих го. Добре знаеш цял център направихме. Интернет искаме в селото, ето ти безплатен интернет. С компютрите от глобалните, тамън 10 ги направихме. По три, четири проекта на годината правим. Да ги питам аз разните чиновници, като ние сме изостанали, те по колко проекта на годината правят? То не беше скенери, принтери, фотоапарати напълнихме читалището. А да им се чудиш на акъла на разните му там оценители, това работата с младежите не била социална дейност. Те отпускали пари там, където щяло да има социален ефект. Та това, че ще събереш младите от улицата не е ли социално. Ама нейсе... Отделно са си книгите, отделно съставите с децата и бабите. Че питаш ли ме, братко, как цяла интернетстраница сами направихме, щото и там трябваше хилядарка.? Е не била професионална , но на нас си ни върши работа. Ами дърва за отопление? Ами тая съборетина, дето ни я дадоха и я направихме на годна за обитаване? И още работим по нея. Вие поне знаете. И пак, братко едно си баба знае – едно бае, закостенели сте, та закостенели сте! Ще ви реформираме, ще ви раздвижваме? И то да кажеш че сме само ние, да го разбера. Ама на нашия хал са повечето от читалищата. Абе, досещаме се ние откъде идват тия работи. То нали знаеш, че през годините се навъдиха разни фондации, сдруженийца, и какви ли не щеш. Получаваха си парички и си бяха добре. Да, ама сега, като ги напъна кризата взеха да викат „Какви са тия читалища? Те си изиграха ролята! Сега ние ще правим частна култура! Искаме парите! Нас ни приема Европа!” Каква Европа бе аланкоолу, европейците държат на традиционното! Европейците пари дават, за да запазят регионалната култура, традициите в регионите. То наскоро и ООН прие резолюция за опазване на традиционните ценности. A/HRC/16/L.6 „Поощряване правата на човека и основните свободи благодарение но по-дълбокото разбиране на традиционните ценности на човечеството” Съвета потвърди, че достоинството, свободата и отговорността се явяват традиционни ценности. Съветът отбелязва и важната роля на семейството, общините, образователните, религиозните и културни учруждения в утвърждаването и предаването на традиционните ценности и призовава държавите да укрепват тази роля с прилагането на позитивни мерки. А кой в нашата България пази, развива и предава традиционните ценности по-добре от читалищата. Ама ней се, като са решили да ни реформират – да ни реформират. Само, че от прекалено много грижи да не вземат да ни ликвидират, че тогава ще я втаса България. Защото примери за реформи много, ТКЗС-тата, предприятията, болниците и виж им дереджето. Бе сигурен съм и това ще преживем. Хайде да вървя, че много се заприказвахме, а трябва де ида в читалището, че отчет до общината правим, ейго де е 31. А Вие да дойдете довечера на събранието та да го обсъдим и приемем, така както сме ви писали в поканите. Хайде и до довечера.”
Още недоизрекъл тези думи и запуфка към читалището. Ние, останахме да си пием кафето, гледайки след него и да му се чудим и маем на акъла. То не знам на кого да се чудим? На Набора ли, дето приема нещата толкова присърце, на министъра и чиновниците ли, дето ги мътят разни ?... И все реформи са им в главите. Ей, какво става в тая България? Вместо да се влагат пари за развитие, то само за реформи се бълнува...

ЗА БЛАГОВЕЦ ВЪВ ВАКАРЕЛ

Големият християнски празник Благовещение на Пресвета Богородица има трайно присъствие в празнично обредната система на населението във Вакарелската покрайнина. В миналото Празникът има семейно обреден смисъл. Свързва се с вярванията че този ден е най - благия, най-добрия през цялата година.
Особено подходящ е за започване на нова работа. Мома, която за пръв път започва да меси хляб или ще тъче, прави това на Благовец. Тогава започва да се отсява зърно за семе за пролетници, садят се цветя, сеят се и други семена в градинките, защото се смята че на Благовец сичко се прифаща.
Не напразно през 1902г. именно на Благовещение на Пресвета Богородица неколцина културно издигнати патриоти, ръководени от учители и свещеници основават читалище и го наричат "Заря". На Благовец, та като всяка една нова работа - да преуспява.
Празника се счита и като предвестник на пролетта.
На този ден основно се почистват дворовете и се палят боклуците.
Смята се че тогава от дупките си излизат змиите, гущерите и секаква гад, връщат се самодивите, долитат лястовиците и щъркелите. Затова момите, ергените и отрасналите деца обикалят дворовете, като чукат по палешника, връшника, и други железни предмети от бита или звънят с хлопки и звънци, вдигат шум и олелия и викат “Бегайте змии и гущере. Отдоле идат татаре и ще ви мерат с кантаре”.
Особено строго се спазва правилото всички да са спретнато облечени, да не провисва някоя част от облеклото и цървулите на някой от семейството, та да не се влачат змиите и гущерите по него.
За празника се приготвят катми, като се разбърква рядко тесто от брашно, вода и квас, което се изпича тънко в нагорещена подница. Катмите се ядат с мед.

МИНАХА ГОДИНИ... През Януари във Вакарелската покрайнина...

Традиционната духовна култура на Вакарелската покрайнина. е съчетание на българската празнична система като цяло с типично религиозните белези на обичаи и обреди. Януари е месецът, свободен от усилната полска работа и естествено наситен с празници. Следвайки хода на вековните традиции и трудовия календар през Януари Православната църква е отредила да се почита Светото Кръщение на Исус Христос и Господното явление на Единния Бог в Трите Му Лица, паметта на св.Йоан Кръстител, св. Антоний Велики, св. Атанасий Александрийски, св. Евтимий Велики, св. Евтимий Патриарх Търновски, св Максим Изповедник, мъченица Татиана, преподобний Теодосий и още сонм популярни светии, чиито имена носят множество българи и празнуват именни дни.
Традицията на отбелязването на именните дни е по-нова в традиционния обреден календар. При етнографските си проучвания във Вакарел през 80-те години съм слушал от възрастни информатори спомени, за това че в детството си са запомнили от техни бащи и дядовци празнуването на „Стопан” т.е. светеца покровител на голямото семейство, който по-късно преминава в домашните „служби”, най-често на Архангеловден, Никулден и др. и родовите корбани „на светаго”, свързани с почитта към светец-покровител на рода.В началото на ХХв. се установява традицията за отбелязване на имените дни, като все още се спазват редица ограничения. Имен ден се отбелязва само на женените мъже, които са заели своето място в иерархията на голямото патриархално семейство, макар и вече разпадащо се. Жените месят обреден хляб „погача”, „квасник” и приготвят варено жито „коливо”. Мъжът и жената ходят на черква, облечени с венчалните си дрехи, където след литургията жената раздава за здраве хляба и житото, а мъжът черпи с бъклица червено вино. От 20-те години в отбелязването на имените дни се включва и читалището, като тройки от читалищните членове посещават имениците да ги поздравят „ на честитки”, а пък те ги даряват с по някоя пара за читалищната каса, което приемат като въпрос на чест.
Вечерта имениците посрещат гости. Гостите, най-често близки роднини донасят хляб „колак” и бъклица или шише вино. Домакинятя ги гощава с традиционни ястия като свинско с кисело зеле „вариво”, боб с кисело зеле, или картофи с булгур „печиво”, картофи с ориз и др. Или пък колят по някоя гъска или кокошка. Спазва се принципа че не е важно яденето. Яде се „що дал Господ”. Важни са срещите и сладките приказки в дългата зимна вечер. Традиция е тези, които пропуснат именния ден да почетат стопанина в следващите дни „на патерица”. Този обичай е свързан с вярвянето, че макар светецът покровител да си е отишъл от къщата след празника, то там му е останала патерицата (тоягата), на която се подпира. След средата на ХХв. празнуването на имените дни се превръща в масова практика, като се отбелязват имената на всички членове на семейството, дори и малките деца.
Освен семейния характер на имените дни някои от празниците имат и общностно значение и се празнуват в рамките на отделната махала и цялото село. Във Вакарелската покрайнина като такива се отбелязват Водици или Кръст, Йордановден, Ивановден, Бабинден и Атанасовден.
ВОДИЦИ ИЛИ КРЪСТ
Водици или Кръст се празнува в Навечерието на Йордановден, на 05(18) януари. Празника е свързан с очистителната сила на светената вода. Свещениците извършват освещаване на вода в храма „ св. Николай” в централната махала Хановете. Поради големия брой махали и тяхната отдалеченост, свещениците не могат да посетят всяка къща, затова от всяка махала се събират по трима, четирима младежи „гяци”, които вземат в котлета от светената вода и с китки от чемшир и сух босилек поръсват всички къщи, хора и животни от махалата. Стопаните даряват „гяците” с брашно, колаци, боб, сланина. Даровете се отнасят в дома на свещеника. На следващия ден- Богоявление „гяците” гостуват в дома му, където ги гощават. На Водици е строг пост. Домакините задължително варят боб. Според вятъра, който духа на този ден се гадае за реколтата. Ако духа вятър от север, северозапад „горняка” – годината ще е добра. Ако духа от юг, югоизток „долняка”- годината ще е слаба.
ЙОРДАНОВДЕН
Йордановден се празнува на 06(19) януари. Всички женени отиват на черква в Хановете. След литургията, поради липсата на голям естествен водоизточник около селото за хвърляне ня кръста, се организират литийни шествия с рапити, хоругви и икони до централната чешма в махалата, където се извършва водосвет. Кръстът се потапя в котела със светената вода и възрастните мъже наддават ,за да го извадят. Който даде най-много вади кръста. Жените разделят светената вода, която се заняся в къщи и се ползва за лек.
В близкото до Вакарел село Габра съществува уникален за региона обичай за Йордановден „Топеница” или „Топене на невести” След Йордановденския водосвет в центъра на мегдана излизат невестите, които през годината са се омъжили. Те се придружават от свекървите и деверите, които носят малки окичени котлета с вода. Невестите свеждат глава пред деверите, които сипват от котлето по малко вода на главите им, зад ушите под звуците на песента
„Затопила се млада невеста,
Затопил я млади девер”
След това невестите се завъртат три пъти по посока на часовниковата стрелка „обратно на орото”. Празникът завършва с общо хоро, на което се залавят всички.
ИВАНОВДЕН
Във Вакарел Ивановден 07(20) януари е посветен на кръстниците и кумците. Всички през тоя ден отиват на гости на кръстниците си, като занасят три обредни хляба. Първият „квасник” „голем колак” символизира кръстника, вторият „кръстат колак” символизира акта на кръщението и породеното от него роднинство и един по–малък „манечак колак”, символизиращ „кумеца”. Носят още шише ракия, бъклица с вино и дар „риза, чорапе и пешкир”. В двора на кръстника кумците му поливат да си измие ръцете. Целуват му ръка и му дават дарове. Кръстника целува по ред хлябовете и ги кани на трапезата в къщата, където ги гощават. След гощавката кръстниците изпращат кумците си дълго и с отворена голяма дворна врата „портите”, за да видят всички, че и тази година кръстниците не са забравени. Кумците се правят на пияни като залитат, за да покажат, че кръстника ги е почерпил добре. След обяд на мегдана се играят хора на песен най- често на
“Иване, Иване”
Песен за Ивановден записана през 1993г. от Ст. Владимиров. Слушана от Марика Ежова.
Иване, Иване, Засвириле са кавале 2
Иване, Иване, в горната долна маала 2
Иване, Иване, у Стоянова меана.2
Иване, Иване, Наред ергене седеа 2
Иване, Иване, малка им мома служеше.2
Иване, Иване, Всеки му чаша долива 2
Иване, Иване, на Иван чаша прелива. 2
Иване, Иване, Иван се чудом чудеше 2
Иване, Иване, дали чашата да земе 2
Иване, Иване, или момата да фане 2
Иване, Иване, дома да си я заведе. 2
Иване, Иване, Дома си чаши имаме 2
Иване, Иване, ама си мома немаме.2
Иване, Иване, Па си момата заведе 2
Иване, Иване, на майка мила отмена, 2
Иване, Иване, на Иван бела премена. 2
БАБИНДЕН
На бабинден 08 (21) януари във Вакарел се отдава почит на „бабите”, акуширали на родилките. Съществуват вярвания, че бабата с акта на израждането се сродява с детето и родителите му както е при кумството. Тези възки, подобни на родствените са причина на „бабата” да се оказва почит от семейството докато е жива. Празника се празнува на следващия ден след Ивановден. Жените, на които „бабата” е акуширала и отиват на гости. Поливат и да си измие ръцете на дръвника. Невестите родили през годината я даряват със сапун, „риза”, забрадка „шамия” и кърпа за ръце „пешкир” Бабата изпраща малък дар за детето чорапки и шапцица с привързана за нея пара. След това всички влизат в одаята, където бабата ги гощава.
АТАНАСОВДЕН
На Атанасовден ергените и момите си закачат на вратовете звънци и обикалят къщите на махалата като влизат в дворовете, подскачат и издават звуци, наподобяващи животинските. Стопаните ги даряват с брашно, сланина или други продукти, които се продават и парите се дават на някое бедно семейство, за което предварително са се договорили.