ЗАКОСТЕНЯЯЯЯЛ СИИИ.... ЩЕ ТЕ РЕФОРМИРАМЕЕЕЕ...

Седим си ние в кафенето, припичаме се като гущери на стена под първите слънчеви лъчи и обсъждаме текущия политически момент и международното положение. Не щеш ли по улицата се зададе Набора. Набора си ни е важен за селото човек. Той е председател на нашето читалище. Нашето, казвам, защото се научихме за всичко, което се случи в селото, да тичаме в читалището. Вода няма - в читалището, боклука не е изкаран – в читалището. Той, Набора се сработи добре с двете служителки в Читалището, те му уйдисват на акъла и – работата живна. Ей пешкин жени ти казвам, няма събота, няма неделя, постоянно са в читалището. Събраха около тях децата. Постоянно тичат. Гледам го онзи ден едно комшийче. То още жълто има около устата, ама като го питаш къде отива се надува като гересто петле, пъчи се и вика „В читалището. Готвим великденски концерт”. Събрали са се и младежи - работят, правили си зала, за фитнес май или нещо такова. То и ние по-възрасните почнахме да се отбиваме, хеле пък откакто направиха информационен център. Нали сме си пущината далече от града, един некролог да ти потрябва, трябва да ходиш в града. Сега е лесно. Отиваш в читалището и готово. Хем на половин цена. Е на мен вчера, ми трябваше да пратя разни документи. Отидох в читалището, служителките ги взеха, сканираха ги и по имейла дето му викат – готово. Имаше и факс, ама тия от Виваком му извъртяха един номер на Набора, като модернизираха мрежата, откачиха кабелите и апарата му остана като украшение. Искат му сега още петстотин лева, та да купи нов апарат. Ама той, човекът, откъде да им намери петстотин лева, пара си е това за читалището? Набора и бюлетин ни пише, то ние си му викаме нашия вестник. А най – си харесваме, че там, в читалището няма политика. Той, Набора си е от червените, ние си го знаем, ама няма това , онова, със всички си говори, върши услуги на всички. В тая работа партии няма. Такива са и служителките. Всекиго посрещат, питат, разпитват и ти свършат работа. Сега им хрумнало да отварят нещо като клон, каса го кажи – да можем да си плащаме сметките, ток, телефон, вода – абе с една дума - улеснение.
Та като го видяхме Набора, го извикахме да ударим по едно кафе и да си побъбрим. Той се качи при нас, пуфтейки като лакомотив на баир. Лицето му червено, ще се пръсне. Намусен и с ония поглед, по който го познаваме когато е ядосан. Дойде при нас и още не сме проговорили ми вика: „Наборе, нещо да ти приличам на изкопаемо? На динозавър, на мамут?” Позачудих се па му рекох: „Наборе ти май нещо , а? „А, б – такава е тя. Сега и Министъра каза, закостенял си, ще те реформираме. Писна ми вече! То отвсякъде едно и също. Като са се вгледали в читалищата и от всякъде „ Консервативни, закостенели, ненужни мишляци от съндък, проядени от молци дрехи, и какво ли още. И все хора които уж мислят за културата. Остави всичко друго, ами и нещо в главата ми става. Одеве излязох малко по къра. Пилците пеят а аз ги чувам все едно ми викат „закостенял си, закостенял си”. Прескочих барата, водата си тече, шуми си по камъчета, а на мен ми се чува, „закостенял си, закостенял си” Излязох отгоре, на усойната и ето ти срещу мен еден гарван изграчи: „Закостеняяяял си, ще те реформирааам!” Е кажи ми бе братко, - продължи Набора с треперещ глас като че ще се разплаче, - На 40 г., през 2004 година, като каза секретарката на читалището „Шефе, сядай да учиш компютъра, срамота е, трябва да бъдем в крак с времето, - е седнах, научих го. Добре знаеш цял център направихме. Интернет искаме в селото, ето ти безплатен интернет. С компютрите от глобалните, тамън 10 ги направихме. По три, четири проекта на годината правим. Да ги питам аз разните чиновници, като ние сме изостанали, те по колко проекта на годината правят? То не беше скенери, принтери, фотоапарати напълнихме читалището. А да им се чудиш на акъла на разните му там оценители, това работата с младежите не била социална дейност. Те отпускали пари там, където щяло да има социален ефект. Та това, че ще събереш младите от улицата не е ли социално. Ама нейсе... Отделно са си книгите, отделно съставите с децата и бабите. Че питаш ли ме, братко, как цяла интернетстраница сами направихме, щото и там трябваше хилядарка.? Е не била професионална , но на нас си ни върши работа. Ами дърва за отопление? Ами тая съборетина, дето ни я дадоха и я направихме на годна за обитаване? И още работим по нея. Вие поне знаете. И пак, братко едно си баба знае – едно бае, закостенели сте, та закостенели сте! Ще ви реформираме, ще ви раздвижваме? И то да кажеш че сме само ние, да го разбера. Ама на нашия хал са повечето от читалищата. Абе, досещаме се ние откъде идват тия работи. То нали знаеш, че през годините се навъдиха разни фондации, сдруженийца, и какви ли не щеш. Получаваха си парички и си бяха добре. Да, ама сега, като ги напъна кризата взеха да викат „Какви са тия читалища? Те си изиграха ролята! Сега ние ще правим частна култура! Искаме парите! Нас ни приема Европа!” Каква Европа бе аланкоолу, европейците държат на традиционното! Европейците пари дават, за да запазят регионалната култура, традициите в регионите. То наскоро и ООН прие резолюция за опазване на традиционните ценности. A/HRC/16/L.6 „Поощряване правата на човека и основните свободи благодарение но по-дълбокото разбиране на традиционните ценности на човечеството” Съвета потвърди, че достоинството, свободата и отговорността се явяват традиционни ценности. Съветът отбелязва и важната роля на семейството, общините, образователните, религиозните и културни учруждения в утвърждаването и предаването на традиционните ценности и призовава държавите да укрепват тази роля с прилагането на позитивни мерки. А кой в нашата България пази, развива и предава традиционните ценности по-добре от читалищата. Ама ней се, като са решили да ни реформират – да ни реформират. Само, че от прекалено много грижи да не вземат да ни ликвидират, че тогава ще я втаса България. Защото примери за реформи много, ТКЗС-тата, предприятията, болниците и виж им дереджето. Бе сигурен съм и това ще преживем. Хайде да вървя, че много се заприказвахме, а трябва де ида в читалището, че отчет до общината правим, ейго де е 31. А Вие да дойдете довечера на събранието та да го обсъдим и приемем, така както сме ви писали в поканите. Хайде и до довечера.”
Още недоизрекъл тези думи и запуфка към читалището. Ние, останахме да си пием кафето, гледайки след него и да му се чудим и маем на акъла. То не знам на кого да се чудим? На Набора ли, дето приема нещата толкова присърце, на министъра и чиновниците ли, дето ги мътят разни ?... И все реформи са им в главите. Ей, какво става в тая България? Вместо да се влагат пари за развитие, то само за реформи се бълнува...

ЗА НАРОДНИТЕ ЧИТАЛИЩА, ЦЪРВУЛИТЕ И АРИСТОКРАЦИЯТА И ОЩЕ НЕЩО...

В началото на октомври композиторът Валентин Пензов в интервю за информационната агенция за Югозападна България Sandanski1.com (http://sandanski1.com)сподели свои мисли за народните читалища. „Българските читалища в днешния им вид - по модел и емоции от времето на турското робство, са отживелица, стана много скъпо да се издържат" твърди за изданието Пензов. На страницата на агенцията във фейсбук се разгоря емоциална дискусия, от малко но разгорещени посетители, повечето от които извън читалищните дейци, не познават устройството, целите, дейността, управлението и финансирането на читалищата. Изчаках разумния срок, в който някой от наблюдаващите дейността на читалищата да вземе отношение, най-малко от читалищата на Община Сандански, но след тяхното мълчание, двадесет и петгодишния живот отдаден на читалищното дело ме задължава да взема отношение. Бях се заклел да не убеждавам убедени агитатори и да не споря с хора, които дават оценки на читалището, без да знаят къде са входните им врати, но тук случая не е такъв, особено за Валентин Пензов, който многокротно е канен да журира фестивали. Съществуват два начина да се ситуира моят отговор – емоционален и прагматичен. Избрах втория за да се разбере с малко данни за читалищата в България.
Композиторът акцентира върху библиотечната дейност, като я поставя в центъра на читалището, което не отговаря на истината и не представя читалищния живот в органическата му цялост. Съгласно Закона за Народните читалища „Целите на народните читалища са да задоволяват потребностите на гражданите, свързани със: развитие и обогатяване на културния живот, социалната и образователната дейност в населеното място, където осъществяват дейността си; запазване на обичаите и традициите на българския народ; разширяване на знанията на гражданите и приобщаването им към ценностите и постиженията на науката, изкуството и културата; възпитаване и утвърждаване на националното самосъзнание; осигуряване на достъп до информация. За постигане на целите читалищата извършват основни дейности, като: уреждане и поддържане на библиотеки, читални, фото-, фоно-, филмо- и видеотеки, както и създаване и поддържане на електронни информационни мрежи; развиване и подпомагане на любителското художествено творчество; организиране на школи, кръжоци, курсове, клубове, кино- и видеопоказ, празненства, концерти чествания и младежки дейности; събиране и разпространяване на знания за родния край; създаване и съхраняване на музейни колекции съгласно Закона за културното наследство; предоставяне на компютърни и интернет услуги.Народните читалища могат да развиват и допълнителна стопанска дейност, свързана с предмета на основната им дейност, в съответствие с действащото законодателство, като използват приходите от нея за постигане на определените в устава им цели. Народните читалища не разпределят печалба.” И няма читалище в България, което да не извършват миним три от тези дейности.
Изкуствен е и повдигнатия въпрос за „селските и градски читалища и твърдението че и най-малкото село има читалище, в което „стоят някакви хора, които цял ден си копаят фъстъците, отиват само вечер в читалището и правят по една репетиция в седмица? Това е не скъпо, а баснословно скъпо удоволствие" В противовес на твърдението на Пензов малко данни, събирането на които ми отне известно време. В Република България има 252 града и 5076 села, обединени в 264 общини и 28 облласти. В регистъра на министерство на културата са регистрирани 3486 читалища, от които 156 в София. 227 читалища са в областните центрове, от които във Варна 26, в Пловдив 29, и по около 9-13 в другите областни градове. С най малък брой са Благоевград и Силистра – по 2, Враца,Добрич, Монтана, Разград и Търговище по три. 214 са в останалите градове или в страната има общо 587 градски читалища. В 2869 села има селски читалища, което е съвсем малко над 50% от селата. Финансирането на читалищата се извършва от Републиканския бюджет чрез общинските бюджети по системата на делегирани от държавата дейности в областта на културата и в някои общини чрез субсидии за местни дейности в областта на културата. Съгласно Закона за републиканския бюджет за 2010г и единните разходни стандарти за финансиране на делегираните от държавата дейности чрез общинските бюджети през 2010 г.приети с РМС 937 изменено с РМС 463 от 2010г., за читалищата са субсидирани 6775 бройки със стандарт по 5777.30 лв или общо 39127700лв. Ако приемем, че всички тези средства са за заплати, то поне 30% от тази сума или 11738310 лв. ще се върнат отново в Републиканския бюджет под формата на осигуровки и данък общ доход. Или за заплати в читалищата ще се изплатят 27389390лв., което прави средномесечен нетен доход по 336лв. Това обаче е идеалния случай. Реално много читалища разчитат на тази субсидия за осигуряване на издръжката и реално щатните служители получават чисто възнаграждение по 280 – 300 лв. Има и читалища, които не получават субсидии, а секретарите, които организират дейността работят чисто по възрожденски за сведение на г-н Пензов (справка с. Лозен общ.Любимец, с. Полянци и с. Мухово общ. Ихтиман и др.) Не са малко читалищата, които правят истинска еквилибристика, за да оцелеят финасово. Не са редкост и читалищата, в които секретарите работят на половин ден, или поне по три месеца се регистрират в бюрата по труда. Много малко от читалищата и то градските, могат да реализират приходи от наеми и то при ограничено търсене. От друга страна това направи от читалищните дейци най-добрите автори и реализатори на различни проекти, финансирани от фондации и програми. Така в села и градове се изградиха множество информационни, културно-инфрмационни или туристически информационни центрове, дневни социални центрове, младежки клубове и други форми. Ако се направи проучване на резултатите то ще стане видно, че след общините, читалищата са най многобройните бенифициенти реално получили и вложили само и единствено в обществен интерес средства по различни програми.
По данни на Националния статистически институт ежегодно в читалищния живот участвуват 264420 самодейци от 25г. до 65 г.от които 132895 жени и 131525 мъже, 201180 в градовете и 63240 в селата. Поне още толкова са и децата, т.е. през читалищните зали ежегодно преминават в различни форми половин милион души. Тази армия от стари и млади изпълнители до този момент е участвувала по данни на МК в два национални събора на народното творчество, 183 международни, месни и регионални фестивали за изворен фолклор, 174 фестивали на любителското творчество, 120 литературни конкурси и вечери, 70 детски фестивали, 1 фестивал на аматьорските театри и един фестивал на аматьорското кино. Десетки хиляди са и децата, изучаващи чужди езици и изкуство в школите на читалищата. Който иска да се запознае с музейните и етнографски сбирки на читалищата, да заповяда на страницата на читалищата въ фейсбук, където може да види снимки от различни сбирки. Само като пример мога да спомена, че Народно читалище „Гео Милев” гр. Момин проход общ. Костенец, притежава най-богатата колекция в страната от екземпляри от Ихтиманската носия и екземпляри от шита дантела - кене „самоковска шиена дантела”
Препоръчвам на г-н Пензов да проучи и ситуацията в самата община Сандански, която дава за пример. Там са регистрирани 20 читалища със субсидирани 46 бройки с обща субсидия от 283600лв. за делегирани от държавата дейности в читалищата. Не съм сигурен колко от тези средства са за читалищата, но и така да е питам само колко са тези средства на фона на средствата, изразходвани само за трите вечери на Пирин фолк. А градското читалище издържа ансамбъл за народни песни и танци, женска група за автентичен фолклор, духов оркестър, детска вокална група, формация за стари градски песни, драматичен любителски театър, школи и курсове. Нека сравним продукцията на читалищните състави и останалите една, или две формации и галерии, изключая „Леб и вино”. Поне според официалния сайт на общината резултатът ще бъде поне десет към едно. И в края бих препоръчал на композитора да посети скорошния фестивал „Малишево пее”, за да вид кои състави ще се явят.
До тук с цифрите и статистиката. Щях да завърша, ако едно нещо не ме подразни особено много. „Ето защо някои с "Митро, ле Митро" и "Ай да идем, Яно!" изкараха цял живот, до пенсия.” Ей бай Пензов, не едни, ами много ще изкарат и дано даде бог никога да не се забравят, а винаги да се пеят. Междувпрочем прехвалените аристократи от Англия дават луди пари да учат български народни песни, и без да могат да говорят български пеят "Ай да идем, Яно!" та гласовете им кънтят. Ами Американците, японците, французите, гърците и др. които, дойдоха при „цървулковците” в Копривщица и Рожен, да видят това чудо, наречено автентичен български фолклор. Посочете ми господин Пензов, друга една, такава организация, която ще съхранява българското без печалба. Фолк певците ли???.
Убеден съм господин Пензов, че въпреки такива като Вас читалищата ше съществуват, защото оцеляват не по волята на някои персони, а защото проповядват хуманизъм, творят хармония и красота, създават и разпространяват културни ценности. Народните читалища ги има, само и единствено заради желанията и потребностите на хората от определена общност. От малкото селце, през хилядния град, та даже и в милионната столица. Съществуват за това, че обединяват усилията на хиляди членове на настоятелства, проверителни комисии, щатни работници и служители, и най-вече самодейци, превърнали принадлежността си към читалището от занимание в кауза.

СТРАСТИТЕ БЪЛГАРСКИ... Нужни ли са две читалища в населено място с 400 жители.

При формирането на групата “Народните читалища – модерност в консерватизма на традициите”силно ме заинтригува разказът на един читалищен секретар, младо момче, но както стана ясно след като се запознах с профила му – истински родолюбец. Двадесет и четири годишен младеж, който с болка споделяше проблемите на читалището в родното си село Лозен, общ. Любимец. Тъй като и представа си нямах до онзи ден от това далечно, но както разбрах с истински народен дух село се наложи да изчета материалите в интернет за него. И не напразно като въведение за днешната ми публикация използвах разказа на Елин Пелин – Приключенията на един ангел в село Цепилово. Без да съм изслушал аргументите на другата страна и най-вече на Община Любимец ще се постарая да изложа обстоятелствата и аргументите в проблемите на читалището, без да ставам нечий съдник. Опазил ме бог.Това оставям на съвестта на действащите лица в тази истоия. И на симпатиите на читателите.
Народно читалище “Просвета 1925г” с. Лозен общ. Любимец е основано през 1925 г. От тогава до началото на 90-те години на миналия век е развивало богата културна дейност. През 1976-1977 г. получава златен медал в Копривщица за обичая "Ирминден". Пак през тези години Българската национална телевизия е направила филм за обичая и още куп други изяви. След 1995 г., обаче, читалището преустановява своята дейност поради липса на средства и липсата на хора, които да работят без възнаграждение. И така до 2004 година. Тогава в кметството като секретар работи Димитрина Петрова. Именно по нейна инициатива се събира отново групата за народни обичаи и започват да играят обичая "Ирминден". Поканени са на участие в етнографски комплекс Етъра, след това в началото на 2007 година са поканени по повод 90 години Регионален етнографски музей Пловдив, пак с обичая "Ирминден". През септември 2007 г. читалището е отново пререгистрирано. Настоятелството е екип от млади хора, които решават да работят за културното възраждане на родното си село. За председател на читалището е избрана Елена Паскова, а за секретар Христо Янъков. Сформирани са 2 групи - за автентичен фолклор и за народни обичаи, и трио "Тракийци" за обработен фолклор. Групите вземат участие в редица Национални и Международни фолклорни фестивали. С доброволен труд и спомоществователи е създадена етнографска музейна сбирка. Положено е началото на Международен фолклорен фестивал “Кехлибарен грозд”, в чието първо издание участвуват 600 самодейци от цялата страна. Читалището е получило номинацията на Хасковска област за включване в програмата на ЮНЕСКО "Живи човешки съкровища - България 2010". Всеки ще си каже да много добре. Дейност, като дейност на всяко едно от над 3000 читалища в България. Да, ама не, както казваше един популярен телевизионен журналист. Всичко това се постига от хора които работят само на доброволни начала. През 2004г. В община Любимец започва работа по проект за ремонт на читалищни сгради. Под предлог, че читалището не оформено юрически, е изключено от проекта. Проблемите за сегашното настоятелство започват през 2008г., когато с решение на общинския съвет в Любимец е гласувано продажба на гора в землището на с. Лозен от 2128.617 дка. Младите хора от селото, включително членовете на читалищното настоятелство протестират срещу това решение и започват съдебна сага в административните съдилища, която не е предмет на настоящата публикация. Желаещите да се запознаят конкретно с проблема може да се информират от сайта на с. Лозен.
Общинското ръководство приема обаче тези действия като война лично със себе си и започва една нечестна и безполезна битка с читалището. Усилията на Настоятелството да получи субсидирана щатна бройка от Министерството на културата за делегирани от държавата дейности са саботирани. На читалището се определя субсидия от общинския бюджет в размер на 300 лв. Правят се опити да се вземе помещението на библиотеката, под предлог че е настанена в помещение общинска собственост. След като се вижда, че читалищното настоятелство намира начини да оцелява и работи, Общинското ръководство предприема крайно негативна, според моите разбирания и рушаща единството на хората мярка като през 2009г. инициира основаването на второ читалище “Родолюбие 2009г.” с председател кмета на с. Лозен.
Всичкото, Мара втасала... Е това вече не го разбирам. И тук вече нещата започват да замирисват на политика. Политика, целяща да унищожи нещо направено. Политика, която цели да раздели 400 жители на едно село. Политика, целяща да подреже крилата на едни млади хора, които са ентусиасти. Може би и те някъде бъркат, може би говорят непремерено, може би са по-буйни, но това не може да бъде претекст за грубо вмешателство с политически прийоми в дейността на едно читалище. Защото читалищата са устояли на превратностите на времето и бурите на историята. И тук съм склонен да застана на страната на Младите от читалището, защото и аз самия като председател на Народно читалище “Заря 1902г.” с. Вакарел съм се сблъсквал с подобни проблеми и знам какво е да те захапе машината на властта...
Но все пак имам един въпрос. А утре, след нови избори, когато властта в общината се смени. Тогава какво ще правим.
А като останем сами със съвестта си.
Но ней се. Който има разум – да мисли, който има съвест – да съди, който има сърце и душа – да подкрепи тези млади хора в този далечен край, които дават мило и драго за своето читалище.

Народно читалище “Просвета 1925г.” с. Лозен в снимки:

Защо създадох група във фейсбук...

Ето и аз създадох група във фейсбук. Всички ще си кажете: "Гледайте го пък тоя! Много важно. Та кой ли сега не създава групи. Да кихнеш - и ето ти група. Група за този, група против този... Да си призная искрено, не вземах насериозно въобще фейсбук, та камо ли групите. До момента, в който не се присъединих към групата "Да затворим ГДБОП, да отворим читанката" и не усетих силата на сдружените активни граждани, които без да се познават могат да отстояват определена кауза. Отдавна ме вълнува въпросът, какво пречи на читалищата, защо се неглижира дейността им, защо за тях се говори, като за извадени от стара ракла и миришещи на нафталин дрехи. Та вижте колко млади и образовани хора работят там, въпреки мизерните заплати, хиляди са членовете на настоятелства и проверителни комисии. Ами самодейците - тази многохилядна армия от влюбени в своите си села и градове хора на различни възрасти- мало и голямо, които творят красота и хармония, само за удоволствието и то само и единствено в обществена полза. Следейки дейността на читалищата, достигнах до извода, че основната причина може да бъде само една. Липсата на информация в обществото, а и между самите читалища за дейността, достиженията и проблемите им. Повечето от читалищата имат сайтове в Интернет, но простронството е толкова голямо, че трябва много време да ги откриеш. Страницата Читалища на Министердтво на културата е застинала на дата 13 юли 2009г. Централните, регионалните и местни печатни и електронни медии не популяризират дейностите на читалищата. Така се оказа, че решаването на проблема е на самите читалища. Затова създадената група е само началото. Радостно е , че в първия ден на съществуването си към нея се присъединиха над 80 души, повечето от различни читалища. И това е само началото, като поканих тези, които имат свои профили във фейсбук. Коментарите на колегите показват, че не съм преценил погрешно. Групата е напълно отворена, като на самите читалища остава да представят дейността си по подходящ начин, и то както сметнат за необходимо. Да формират събития, да поставят теми за дискусия.
Групата е видна на адрес: www.facebook.com/profile.php?id=100000348228053#!/group.php?gid=133685899986489
След кратък размисъл реших да я наименовам "Народните титалища - модерност в консерватизма на традициите.
Самото оцеляване на читалищата се дължи на консерватизма на традициите им. На първо място в целите им - да пропагандират просвета и култура. Да работят за културното издигане на населеното място. Тези техни цели прозират като червена нишка, още от времето, когато Кръстьо Пишурка закова табела на вратата на стаята, в която учеше ломските деца и написа на нея Читалище та до наши дни. На второ място в организацията им- граждански сдружения изцяло в обществен интерес. На трето - в управлението им, да се изграждат и управляват с демократични методи, изцяло по волята на техните членове. И в този консерватизъм няма нищо порочно.
Модерност. Всичко живо, що малко има възможност да пописва и говори, тръби тази нова дума. Ситуацията ми напомня за годините преди 1989 когато навсякъде търсехме диалектиката. И полевъдните работнички прилагаха диалектиката при окопаването на царевицата...
Та за модерността. Не е ли това да учиш децата на компютърно рисуване, да организираш чуждоезиково обучение, да разкриваш информационни центрове в градове, села и паланки, като осигуряваш свободен достъп до интернет, да съхраняваш и пресъздаваш традициите под формата на песенен, танцов и словесен фолклор, да пресъздаваш обичаи, да организираш фестивали, сцените на които да се заобикалят от чужденци, някои от които дошли чак от далечна Япония, за да видят това чудо- българския фолклор. Може ли някой да ми изброи други неправителствени организации да са разработили и реализирали такова количество проекти. Това ако не е модерност- здраве му кажи. Какво повече да направим? Като македонците, на които читалище им звучи някак по български, да ги кръстим асоциации, или дом культуры - както е в Русия и Украйна. Ресто, не става. И най-често характеристики на читалищата , мърморейки под носа си дават хора, които не знаят къде се намират входовете им... Ама, нейсе.
Важното е ние да си свършим нашата работа, пък кавото дойде - божия работа.
Положихме началото пък ще видим.
Дано не излезе ялова и тази наша работа.

Формация за народни песни и танци "Вакарелче" с нов представител в Националното училище за танцово изкуство София

Стана традиция участниците във формацията за народни песни и танци "Вакарелче" при Народно читалище "Заря 1902г." с. Вакарел да изпраща представител в Националното училище за танцово изкуство София за продължаване на образованието си след седми клас. Тази година "цедката" на сложните изпити преодоля Силвана Михайлова, която след успешен изпит на 26.юни бе приета за ученик в осми клас на училището. Желаем на Силвана само успехи при овладяване на сложното изкуство на българските танци. В училището освен нея учат и десетокласничката Мариана Зафирова, положила с отлична оценка изпитите по специалността за девети клас, която продължава да е "гръбнакът" на формацията. Успешно завърши осми клас и Ива Ласкова. Преди година курса на училището завърши Кирил Асенов, сега студент в НАТФИЗ - специалност театър на движението, а преди две години завърши Дияна Любенова, сега танцьор в Ансамбъл "Българе"
Всеки човек, който малко познава материята "Български танци" ще оцени по достойнство трудът и успехите на тези деца от едно селско читалище, които успешно се конкурират с градските, които извършват подбор от стотици деца.
И всичко това за седем годишното съществуване на формацията. Безспорни са двете основни причини за успеха на вакарелските деца. Първо, техният невъобразим талант, и второ трудът, майсторството и педагогическите умения на хореографът на формацията Ружка Пенева. Читалищното настоятелство твърдо подкрепя децата и ръководителката им и се старае да осигури подходящите условия за подготовка и изяви.
Давайте все така смело напред Вакарелчета. Вие сте нашата гордост и нашата надежда. Надежда, че красотата ще победи днешното сиво ежедневие.

Читалищни... Залудо стой! Залудо не работи!

На 26.05.2010г., според информация от сайта на Народното събрание, Парламентарната комисия по културата, гражданското общество и медиите е приела доклад след второ гласуване и обсъждане в комисията на законопроект за изменение на Закона за народните читалища, с предложение законопроекта да се внесе в пленарна зала. Законопроектът, внесен от група народни представители касае сроковете на свикване на конгрес на Съюза на народните читалища, кворумът на кангреса и промяна на срока, в който читалищата следваше да приведат уставите си съгласно новия закон и да се пререгистрират в окръжните съдилища. Промяната е оправдана, според скромното ми мнение, в частта, касаеща Съюза, защото текстът на закона влизаше в противоречие със Закона за юридическите лица с нестопанска цел. По действащия закон, редовен е конгрес на СНЧ, ако на него присъстват делегати, които представляват две трети от читалищата. Този текст противоречи на текстовете на ЗЮЛНЦ, който установява правната норма, че общите събрания на юридическите лица с нестопанска цел са редовни, ако са представени повече от половината членове. Същото важи и за срока, в който трябва да се свика конгресът. Законът предвижда това да стане в едномесечен срок от влизането му в сила, което реално не може да стане, защото на регистрираните читалища се дава едногодишен срок за привеждане на уставите. И ако се свикаше конгрес в указания срок, то той щеше да се проведе с присъствието на представители на уставно нередовни читалища от законова гледна точка.
Нищо обаче не може да оправдае гласуваното предложение за удължаване с още една година на срока за привеждане на уставите на регистрираните читалища. Ако погледнем регистъра, воден от Министъра на културата, ще установим, че повече от две трети от читалищата са се пререгистрирали в окръжните съдилища, като са с променени устави, видно от променените наименования с добавена година на основаване. Малко са ония, които не са си мръднали пръста за да направят необходимите промени и да проведат общи събрания. И причините за това са поне две. Първо Настоятелства, Председатели и Секретари нехаят за промените в законодателството. Ръководените от тях читалища не водят редовен организационен живот. Някои са свиквали общи събрания през 1996, 1997г. след влизането на закона и от тогава си живуркат спокойно. Стои един секретар сред прашасалите книги. Я дойде някой днес, я не.
Други пък, поради липса на дейност и интерес сред гражданите, не могат да осигурят необходимите членове – 150 за градовете и 50 за селата. Трети пък са се изпокарали по политически причини, много присъщо за нашето време, и не могат да постигнат съгласие в общите събрания и излязат с решение. И какво излезе, отново отсрочка. А това е подигравка с труда на всички ония, които вече година тичат, организират членовете, преработват устави, заверяват документи, по няколко пъти ходят до Окръжните съдилища. Само и само като съвестни граждани да спазят закона в името на съществуването на тяхното читалище. И заедно с това да са им наред и всички останали дейности- библиотека, школи по езици и изкуства, самодейност, реализиране на проекти и какво ли още не.
И накрая какво - можело и другояче.Народната поговорка “Залудо работи, залудо не стой” изведнъж придобива смисъла: Залудо стой! Залудо не работи! Защото следва ОТСРОЧКА.

Тенденциоизно

В навечерието на 24 май традиционно Министерство на културата награждава предпразнично заслужили творци и деятели, допринесли за развитието на Българската култура. Тази година наградите бяха връчени от Вежди Рашидов в навечерието на празника. Както ни информираха почти всички печатни и електронни медии сред нагрдените са проф. Димитър Даскалов ,Йълдъз Ибрахимова, Камен Донев, Васил Найденов, художниците Свилен Блажев, проф. Кънчо Цанев, Ясен Гюзелев, музикантите Борислав Грънчаров, Валя Балканска, Красимир Кюркчийски, Йордан Дафов, режисьорите Бина Харалампиева, Адела Пеева, Петър Пашов, Магда Каменова, актьорите Стефан Попов, Цветана Манева, Ивайло Христов и Валентин Ганев, балетистът Бисер Деянов. Янко Станоев, Божана Апостолова, Валентина Радинска и Валерия Велева са отличените писатели и публицисти. Всичко това добре. Но ако разгледаме по добре списъка ще се натъкнем на очевадния факт, че от наградените всичко 46 творци, 4 са художници, 9 са музиканти, 11 са театрали, 5 са писатели и журналисти, 8 са преподаватели в училищата по изкуства, 1 музеен работник, 1 директор на билиотека и двама читалищни дейци - журналистът Дамян Обрешков - председател на Народно читалище "св.св. Кирил и Методий" София (Красна поляна) и Николай Коссов - Секретар на читалище "Априлов-Палаузов" Габрово. Въпреки моите най-искрени уважения към бай Дамян Обрешков и преклонение пред перото му, той също следва да бъде сред наградените писатели публицисти. Така, че гилдията на хилядите читалищни дейци на културата бе представена от един човек. И това ако не е тенденциозно - здраве му кажи. Първо казваш че това е една закостеняла институция, каято трябва да се реформира. Уволняваш всички, които знаят за какво иде реч. Толерираш елитарната култура и най-вече пластичните изкуства и живописта, като ежедневно пълниш сайта на министерството с посещения и откриване на изложби. Е, подаряваш някоя и друга книга на читалището в Малко Търново, но пък всячески игнорираш читалищните изяви . Не обръщаш никакво внимание на съобщенията за ежеседмични прояви като творчески вечери, фестивали на песенно, филмово и танцово изкуство, които преливат от сайтовете и блоговете на читалищата. Какво от това, че зад тези прояви стои трудът на хиляди читалищни секретари, хореографи, преподаватели и ръководители, които водят борба за оцеляване с мизерните си заплати. Ами самодейците, които отделят от времето си да се занимават с изкуство и да произвеждат култура, като някъде си финансират дейността под формата на такси за участия. Ако ги нямаше тях, как щеше поне малко да се разнообрази живота на хората от малките градчета и селата, където "бог високо, цар далеко" и си имат само читалището, тяхното си читалище, където се събират да се изприкажат, да попеят, да си организират празниците. Кога там ще стъпи кракът на Елитните артисти.С какво по-малко за българската култура е допринесъл Рамадан Шанов - секретар на читалището в родопското село Гьоврен, който освен че се грижи да разнообрази живота в затънтеното село, като организира Гьовренско голямо четене, води мъжка фолклорна група, организира празници и чествания в селото, трябва да осигури отоплението, осветлението и административната част. Трябва да направи проект за книги за библиотеката, проект за допълваща субсидия или друго нещо. И освен това шест-осем месеца получава заплата, а останалите да се регистрира в бюрото по труда като безработен, защото мизерната субсидия не може да покрие разходите на читалището. И не е сам, а такива като него са стотици. Други като Петър Джахов, дългогодишен читалищен ръководител и театрал от читалище "Слънце" Ихтиман, умряха в мизерия като кучета. И тези хора не чакат нищо друго освен признание. Признание за пропуснатите дни за семейството, признание за пропуснатите празници. Доказателсво, че трудът им е полезен и са нужни на обществото. И кога, ако не в навечерието на 24 май. И от кого, ако не от Минестерсво на културата. Да ама не, както казва Петко Бочаров.

Предпразнично

Вчера бях на концерт. В зала едно на НДК. Ще кажете този е луд. Какво толкова важно има в това, че бил на концерт, та и нас да ни занимава. Има. И то е много съществено. Това не беше от ония скъпите концерти, с билети от по стотина лева за да слушаш стари рокаджийски групи от 60-те, 70-те и 80-те години на миналия век или сладникави чалгаджийски истории, след които участниците си тръгват с печалба от хиляди и милиони левове. На концерта, на който аз бях, входът беше свободен. Участниците, стотици български деца в по-голямата част си бяха плащали за да учат някакво изкуство или пък са отделяли по няколко часа седмично за да се занимават. Ръководителите им работя за мизерни хонорари от по стотина, двеста лева, а организаторите, тези които създават цялата организация на този процес за заплати от по триста, триста и петдесет лева. Това беше концертът "Децата на България в читалищата на България" в чест на 24 май, организиран от Съюза на народните читалища с подкрепата на Столична община. Повече от два часа самодейни състави от читалища в София, Лом, Габрово, Свищов, Айтос,с.Дивотино Пернишко представиха наученото в школите. Изпълненията им, фолклорни песни и танци,класически модерен и шоу балет, хип-хоп танци, бяха на много високо ниво, приковаваха вниманието на присъствуващите, които наградиха децата със своите аплодисменти. Особено съм доволен, че на голямата сцена се изявиха и децата от формация за народни песни и танци "Вакарелче" при Народно читалище "Заря 1902г." Вакарел. До тук добре. Представянето на децата беше похвално, но отношенито на обществото почти безразлично. Въпреки разлепените обяви и афиши, поканите в интернет, залата беше полупразна. Единственият политик, уважил събитието беше Заместник кметът по културата на Столична община, а кметът Фандъкова се отчете с кошница цветя. Всички ония, който заклеймяват читалищата като отживелица, без да са прекрачвали прага им, ги нямаше. Че какво ги интересува. Че тези деца носели духа на българщината, че са възпитавани в патриотизъм - много важно. На тях такива не им трябват. Те предпочитат ограничените, поддаващите се на манипулации, безродниците. Ония, които ги слушат като хипнотизирани и са лесна плячка в тънките им мрежи. Да не говорим за медиите. Ония, от чиито страници или екрани ежедневно лъсват разголените тела на фолкаджийки, манекени, метреси на мафиотски босове или псевдополитици и управници, имащи се за каймака на обществото, отсъствуваха. Нямаше ги. Нито една медия. Тях също не ги интересуват някакви си български деца и то организирани от читалища. Няма ги защото липсва далаверата. Едно е да говориш или пишеш за духовност, за възпитание, за народополезна дейност, друго е да лъснеш до някой политик или да обслужваш личмни и корпоративни интереси.
И все пак съм оптимист. За това, че на такава дейност лесно не можеш да сложиш кръст.А пък и читалищните деятели са жилаво племе. Почти като паламидата. Колкото повече ги мачкаш и се опитваш да ги искорениш, толкова повече избуяват.

ЗАЩО СЪЗДАДОХ БЛОГ

Да си призная много мислих преди да посегна към мишката и клавиатурата, за да направя този блог. Първо, омръзнало ми е всички ние по всякакъв повод да се правим на модерни. Второ, все някак си ме е страх дали това, което ме вълнува ще представлява интерес за широката аудитория на Интернет пространството. Трето, дали няма да се загубя в морето от нароилите се политически и коментарни блогове или пък сред многото за запознанства, обмяна на рецепти за манджи, кройки и тем подобни. Но все пак се престраших и ето ме и мен в необятното пространство, търсещ съмишленици и съидейници. Сега вече пък си мисля, че ужасно съм закъснял. Ако всички ние, които днес работим в областта на читалищното дело използвахме възможностите на Интернет да споделяме свои мнения, възгледи и идеи, то много от проблемите, пред които сега сме изправени, може би щяха да бъдат избегнати. Може би щяхме да ангажираме вниманието на мислещите хора в обществото и нямаше и сега да си блъскаме главите пред въпросите на институциализирането на читалището, поставени от недостатъчно ясни закони. Щяхме да сме намерили новата роля и модерност на читалището в съвремието ни, а не да се борим за неговото оцеляване в уж гражданското общество. Та къде остана гордостта ни че работим в една от първите форми на неправителствена организация, възникнала тогава, когато дори и държавата я е нямало. Не сме ли и ние виновни за ширещите се приказки сред новата генерация учили на Запад управници, които с насмешка говорят за замръзналите в една поза и миришещи на мухъл и нафталин читалища, които само тежат на бюджета на държавата. Време е вече картите да бъдат сложени на масата. Време е да се започне обществена дискусия за ролята и мястото на читалищата. Време е да се гордеем с консерватизма им, който ги запази повече от 150 години, но е и време да търсим новия им облик, модерен, предизвикващ интерес най-вече сред младежите, защото иначе напразно е всичко, което дедите и бащите ни направиха.